Бренда Джойс - Играта

Болката беше изчезнала и вместо нея по тялото й се разля блажен покой. Катрин усети как слабостта й изведнъж се превръща в сила и впери поглед в акушерката, която все още бе наведена над бедрата й.

— Добре ли е бебето? — прошепна тя, като се напрягаше да види нещо. Онова, което зърна, бяха купчина кафяви къдрици и телцето на бебето, покрито с белезникави околоплодни води и кръв.

— Съвсем добре — усмихна се Джини и сряза пъпната връв, свързваща майката и детето.

— Мом-момче ли е… или момиче? — заекна Катрин и отново се надигна на лакти в отчаяно усилие да види новороденото си бебе.

Джини вдигна детето и й го показа.

— Момче, милейди. Дарихте господаря си с прекрасен син.

Лицето на Катрин се обля в сълзи, когато тя съзря за пръв път своето дете. Синът на Лиъм. Бебето имаше кръгло личице и малко, сякаш сплескано от раждането носле; ръцете и краката му изглеждаха необичайно дълги; мъничките му пръстчета мърдаха живо, а сините му, съвсем сини очи, бяха широко отворени… и се взираха право в нея. Никога в живота си Катрин не бе виждала нещо по-красиво. В миг я обзе огромна, всепоглъщаща любов. Ръцете й се протегнаха.

— При това е истински юнак — каза акушерката. — Чакайте да го изчистя малко, преди да ви го дам.

— О, Катрин — извика Джулиет и хвана ръцете на приятелката си. Очите й бяха плувнали в сълзи. — Имаш син! Красив, здрав син.

Катрин се отпусна върху възглавниците, но не откъсна нито за миг поглед от сина си. Джини пови телцето му в чисти пелени, сетне в меко одеяло. Катрин отново протегна ръце.

— Дай ми моя син — усмихнато нареди тя. Очите й блестяха. Също толкова усмихната, Джини пристъпи към нея с детето в ръце.

Внезапно в стаята връхлетя Джон Хок и застана между двете жени.

— Не.

Катрин се вцепени и завъртя глава в посоката, от която бе дошъл суровия му глас.

— Моят син — прошепна тя объркано и неуверено. — Искам да прегърна сина си.

Лицето на Хок бе изопнато до краен предел.

— Не — повтори той. — Джини, занеси детето долу. Веднага.

— Искам си сина — изкрещя Катрин, надигайки се с мъка от възглавницата. — Искам да прегърна сина си. Защо не ми позволяваш?

Пребледняла, Джулиет бе втренчила разширените си от изумление очи в Хок

Но погледът на Хок беше прикован в Катрин. Лицето му имаше каменно изражение.

— По-добре е да не го прегръщаш, да не го познаваш. Така ще ти бъде по-лесно.

— К-какво? — извика Катрин, като успя да седне в леглото с помощта на Джулиет. — Хок! Искам си сина! — Тя зърна как акушерката се отправя към вратата с детето в ръце. Очите й се напълниха със сълзи. — Моят син! Върнете ми сина!

— Катрин, чуй ме — каза Хок.

— Не! — изпищя Катрин, изрита завивките и с нечовешко усилие прехвърли краката си през ръба на леглото. Зави й се свят и тя се вкопчи в рамката на спалнята, за да не рухне на земята. Обзе я паника — огромна, ужасна, ужасяваща. — Ти ме излъга! Излъга ме! Искам си сина!

— Не те излъгах, но моите планове вече не означават нищо — мрачно каза Хок. — Кралицата е решила да вземе детето при себе си по причини, за които не пожела да ме уведоми.

Катрин го гледаше, неспособна да говори и дори да диша.

— И тъй като според нея това е изключително важно, аз се съгласих — продължи той, сетне добави, изчервен: — Аз служа на своята кралица, Катрин. Не можех да й откажа.

От гърдите й се изтръгна писък. Ужасът я задушаваше.

— Тя иска да ми вземе сина? И ти й позволяваш? Не можеш да сториш това, не можеш!

— В двореца ще се грижат добре за него, Катрин — каза Джон. — Обещавам ти.

Катрин извика и се преви надве от болка, по-жестока от всички, които бе преживяла до този момент. Когато най-накрая намери сили да се изправи, лицето й беше сгърчено от ярост, от страх и мъка и изглеждаше остаряло и грозно.

— Искам си сина! — изкрещя тя. — Върни ми сина!

— Не мога — каза Хок и прибави колебливо: — Съжалявам. — После се извърна и излезе от стаята.

Катрин простена и скочи на крака. Джулиет я хвана, преди да се строполи на пода.

— Пусни ме — извика Катрин. — Пусни ме, преди да са отнесли моето бебе! О, господи! Господи! Помогни ми, моля те!

Джулиет, чието лице също беше обляно в сълзи, продължаваше да я държи здраво, за да й попречи да последва Хок.

— Катрин, миличка, нищо не можеш да направиш. Не и след като Джон е решил да изпълни волята на кралицата.

Катрин не и обърна внимание. Незнайно откъде тя намери някаква свръхчовешка сила, съумя да се отскубне от Джулиет, да се добере залитайки до вратата и да сграбчи дръжката й. Дървените крила сякаш тежаха цял тон. Задъхана, Катрин разтвори вратата и като се олюляваше премина през коридора и се надвеси през парапета на върха на стълбата.