Бренда Джойс - Играта

— Наистина ли? — недоверчиво попита Елизабет, но стиснатите й устни се отпуснаха. — Омръзна ли ти вече?

— Хайде, Бес, приличам ли ти на мъж, който е способен да изпитва любов?

Кралицата го изгледа втренчено.

— Не мисля, че има мъж, който е способен да изпитва любов — каза тя след продължителна пауза. — Мисля, че мъжете до един са управлявани от това, което ценят повече от всичко на света — непокорния израстък, скрит в панталоните им. Но Катрин е много красива и много покварена. Тя успя да съблазни както Лестър, така и Ормънд. И теб, естествено.

Лиъм се въздържа от коментар, но пулсът му се ускори. Дали думите на Елизабет трябваше да се разбират буквално? Причерня му при самата мисъл, че може да е така. Но после осъзна, че това няма значение. Знаеше, че каквото и да прави Катрин, го прави за да му помогне, и че щеше да й прости всичко. Но не можеше да не забележи дивата ревност на кралицата и очевидния й страх да има красива съперница. Тогава си даде сметка колко лесно ще му бъде впоследствие да използва това, за да накара Елизабет да мисли точно както той иска.

— Е? — запита тя нетърпеливо. — Приемаш ли моите условия или не? След като бебето се роди, ще го взема при мен. Тогава ще се престорим, че си успял да избягаш. Връщам ти детето, когато ми доведеш Фицморис и нито миг по-рано.

Лиъм кимна.

— Приемам — каза той, улови ръката на кралицата, наведе се и я целуна. — И ти обещавам, че няма да измамя твоето доверие. Служа единствено на теб, както винаги.

— Съмнявам се — измърмори Елизабет, но бузите й поруменяха от удоволствие.

Лиъм се взря в очите й и видя през тях не кралицата, а ревнивата отчаяна жена. Все още можеше да спечели. Защото имаше още един скрит коз — страхът на Елизабет от възможността Катрин да прелъсти нейния любим Лестър. Но Лиъм щеше да го използва едва в самия край на играта. Когато дойдеше времето да получи своята награда.

Катрин крещеше. Крещеше. И крещеше.

Джулиет държеше ръката й, галеше косата й и й говореше успокоително:

— Ще мине. Бъди храбра, Катрин. Бъди храбра.

Катрин почти не я чуваше. От самото начало знаеше, че ще я боли, но никога не си бе представяла, че болката ще бъде толкова ужасяваща, силна и непрестанна. Сякаш в утробата й се забиваха хиляди ножове, които я разкъсваха отвътре. О, господи! Лиъм. Колко се нуждаеше от него.

Най-сетне болката започна да утихва. Катрин заплака. Знаеше, че съвсем скоро страданията й ще започнат отново, още по-силни, още по-страшни. Не мислеше, че ще е способна да ги понесе докрай.

Още от зазоряване се опитваше да роди. Родилните мъки започнаха предишната вечер след вечеря, а истинските болки — около полунощ. До сутринта Катрин вече бе изтощена до смърт. А сега наближаваше обед. Спалнята беше обляна в слънчева светлина. Колко още можеше да продължи всичко това? Колко щяха да издържат силите й?

— Катрин! — развълнувано извика Джулиет. — Акушерката казва, че главата на бебето се вижда! Трябва да се напънеш, миличка, колкото можеш по-силно!

Но Катрин избухна в ридания, връхлетяна от поредния пристъп на нечовешка болка.

— Хайде, лейди, давайте — извика Джини. — Бебето не може да остане в това положение!

Думите й бавно достигнаха до съзнанието на Катрин и когато разбра смисъла им, тя бе обзета от див страх. Не й бяха останали никакви сили да се напъне, но бебето вече не беше в безопасност в утробата й, а бе притиснато между тесните стени на родилния канал. Ами ако не успееше да го изтласка оттам? Сигурно то щеше да умре!

Катрин изпъшка. Трябваше да намери отнякъде силите, които не й достигаха, за да спаси бебето. Детето на Лиъм трябваше да живее. Тя заби пръсти в ръката на Джулиет и напрегна цялото си тяло.

— Добре, Катрин, много добре. Вече се показва цялата му глава! — извика Джулиет.

Катрин се предаде и се стовари по гръб върху възглавниците, разтърсвана от ридания. Нямаше сила. Нямаше да успее.

— Лиъм! — проплака тя. — Господи, имам нужда от Лиъм!

Джулиет пребледня като платно.

Катрин се запита колко ли пъти в агонията си е произнесла името му на глас. Но след това си каза, че изобщо не я е грижа. Тъкмо Лиъм, а не Джулиет трябваше да е до нея сега, той трябваше да я държи за ръката и да й вдъхва смелост в най-тежкото от всички изпитания в живота й. И не Джон Хок бе мъжът, който трябваше да стои пред вратата на спалнята й.

— Хайде, лейди, напънете се и позволете на клетото дребосъче да се роди — извика Джини.

Пред очите на Катрин изплува образът на Лиъм — напрегнат, загрижен. Трябваше да успее. Трябваше да даде живот на неговото дете. Това бе най-важното нещо в целия й живот. С вик тя се изправи на лакти, изпъшка и направи отчаян, нечовешки напън да изтласка бебето. За миг й се стори, че лицето, наведено тъй близо над нейното и ръката, стиснала нейната, са на Лиъм, а не на Джулиет. Мога, каза си тя. Заради него! Мога, ще успея! Акушерката нададе ликуващ вик и Катрин начаса разбра, че бебето се е родило.