Бренда Джойс - Играта

Лестър все още беше усмихнат.

— При това на неговата възраст и с неговото тегло!

Ормънд също се кискаше.

— А Фицморис, лисицата му с лисица, изобщо не си показал и носа и така направил резила на сър Джон двойно по-голям.

— Че и тройно — додаде Лестър и двамата мъже избухнаха в смях.

— Престанете веднага — извика Елизабет. — Как можете да се подигравате така жестоко на човека, който ни е служил вярно толкова години и дори е изгубил ума си заради нас!

— Ирландия е трудна страна — меко каза Сесил, за да извини провала на Перът и очевидното му умопомрачение.

— Трябва ли да се доверя на пирата? — попита го Елизабет.

Сесил се усмихна лекичко и заговори само на нея, сякаш другите в стаята не съществуваха.

— Ако О’Нийл залови Фицморис, това наистина ще бъде огромен успех за нас. Но ще ни докара нова купчина тежки проблеми.

— Какво имаш предвид? — попита Лестър.

Сесил дори не го погледна.

— След като Фицморис го няма, кой ще управлява южна Ирландия и ирландците по тези земи?

— Аз — обади се Ормънд.

Сесил се обърна към него.

— Ти си повече англичанин, отколкото ирландец, при това си твърд протестант. Ирландските лордове се отнасят с теб почтително, но никога няма да те последват.

Ормънд стисна зъби.

— Знам какво ще кажеш сега.

Сесил се престори на изненадан.

— Нима?

— Ти никога не си искал Фицджералд да бъде отстранен от Ирландия! — извика Ормънд. — Но вече е твърде късно. Той беше отстранен и лишен от всичките си имоти и титли. Сега е полупобъркан и тъне в мизерия. Ирландците ще трябва да приемат мен като най-могъщия от техните лордове. Няма друг избор.

— Винаги има друг избор — спокойно каза Сесил.

И Елизабет разбра, че той бе решил какво трябва да се направи, ако пиратът бъде освободен и залови Фицморис. Мислено тя благодари на бог, че имаше Сесил — човека, когото познаваше още откакто бе само млада принцеса, човека, на когото винаги бе имала доверие.

— Какъв избор имаме, Уилям?

— Освободете пирата — каза Сесил. — Оставете го да довърши играта, която започна. Пуснете лисицата по петите на жертвата. После трябва само да изчакаме разместването на фигурите по дъската и да запазим онези, които ще ни трябват отново.

— Не можем да се доверим на сина на Шон О’Нийл — настоя гневно Ормънд.

Сесил се усмихна.

— Да му се доверим? Не знам дали можем. Но със сигурност можем да го контролираме.

Мълчание.

— В края на краищата, кралският астролог каза, че любовницата му ще роди син. Какъв по-добър начин да контролираш един мъж, ако не чрез единственото му дете, единствения му наследник?

Никой от присъстващите не помръдна. Само по лицата им се изписаха усмивки. Елизабет плесна с ръце.

— Колко си умен — извика тя, засияла от задоволство.

Сесил също се усмихна. Но си каза, че едва ли е по-умен от пирата, който — ако всичко се развиеше според очакванията на Сесил — наистина щеше да се окаже господар на играта.

Лиъм знаеше, че съвсем скоро съдбата му ще бъде решена.

Бяха му казали да се измие и избръсне, като за целта го преместиха от вмирисаната килия в малка, но далеч не толкова неприветлива стая на един от по-горните етажи на Тауър. Дадоха му чисти дрехи и прилична храна. Не му беше трудно да се досети, че го очаква среща с кралицата.

Той беше готов. Готов да надхитри, да надиграе както Елизабет, така и съветниците й, включително и проницателния Уилям Сесил. Защото на карта беше поставено всичко, което му бе скъпо — Катрин, тяхното дете, животът му.

Малко по-късно отведоха Лиъм при кралицата.

Тя го очакваше в преддверието на покоите си и в първия момент Лиъм помисли, че е сама. После обаче забеляза, че зад гърба й е застанал Сесил и въздъхна с облекчение. Защото, колкото и да не му се щеше да се изправя очи в очи с хитрия Сесил, мисълта, че може би ще се наложи да съблазни — а вероятно и да люби — кралицата, за да постигне целта си, съвсем не му беше приятна.

— Изглеждаш в по-добро разположение на духа, пирате — рязко каза Елизабет.

Лиъм се поклони и застана на едно коляно.

— Благодаря ви, че ми позволихте да се изкъпя и да облека чисти дрехи, Ваше величество. Не можете да си представите колко съм ви признателен.

— Нямах желание да приемам в покоите си една воняща отрепка — отбеляза тя. — Можеш да станеш.

Той се изправи на крака.

— Какво да правя с теб, изменнико?

— Не помислихте ли върху моето предложение? — попита Лиъм.