Бренда Джойс - Играта

През тялото му премина внезапна тръпка.

Джулиет дръпна юздите, конят премина в лек тръс и влезе в двора.

Не беше я виждал от няколко месеца. Каза си, че трябва да се пази — не от нея, а от себе си. Не можеше ли поне да е стара, грозна или зла? Не можеше ли да не го гледа с такива огромни, прекрасни сини очи?

Бе забравил, че тя е най-добрата приятелка на Катрин. Сега си даде сметка, че след като Катрин и детето щяха да живеят в Корнуол, присъствието на Джулиет в Хокхърст може да стане почти постоянно. Тази идея съвсем не му се стори неприятна.

Разбира се, самият той щеше да остане в двореца при кралицата.

Джулиет стигна до него и спря. Безупречното й лице беше поруменяло, а сините й очи, като че ли засияха, щом се спряха на лицето му. Кой знае защо, Хок се запита дали някой някога я е целувал, но веднага прогони тази мисъл от главата си.

— Сър Джон — неуверено каза тя. Руменината на бузите й се бе сгъстила. — Радвам се да ви видя отново.

Той се направи, че не е чул поздрава й.

— Сигурно идвате на посещение при жена ми? — Искаше да бъде груб, да я накара да си тръгне.

Погледът й се плъзна настрана.

— Да.

— Тя е в салона. Сигурен съм, че ще се радва да поговори с вас.

Джулиет сведе очи към земята. Изглеждаше смутена и огорчена.

Хок се почувства като пълен грубиян.

— Простете за лошите ми маниери — резервирано каза той и леко се поклони. — Пътуването беше много дълго и изтощи всички ни.

— Не биваше да идвам — промълви Джулиет, улови поводите и обърна кобилата си. Но преди сам да осъзнае какво върши, Хок хвана юздите с една ръка, а с другата сграбчи Джулиет за коляното.

При внезапния допир тялото й настръхна а очите й се ококориха.

Той също се скова. Погледите им се срещнаха, сетне бързо се разделиха.

Хок пое дъх. Защо се държеше като глупав незрял младок? На устните му с мъка се изписа някакво подобие на усмивка.

— Лейди Стратклайд, моля ви да слезете. Точно сега Катрин има нужда от приятел до себе си.

В продължение на цяла вечност Джулиет го гледаше изпитателно, после елегантно скочи на земята. Той й помогна да стъпи на крака, като се опита да се убеди, че причината да го стори съвсем не е в това, че му е толкова приятно да я докосва.

Джулиет се отдръпна.

— Как е Катрин?

— По-добре, отколкото можеше да се очаква — рязко отвърна той, неспособен да откъсне очи от нея. Следващите й думи го смаяха.

— А вие, сър Джон? Вие добре ли сте?

Хок се взря в зениците й. Знаеше, че няма предвид неговото здраве. Изведнъж му се прииска да излее цялата си болка, цялата си душа пред това шестнадесетгодишно момиче. А тя го гледаше с тези огромни сини очи така, сякаш нямаше нищо, което да желае по-силно от това да го изслуша, да го утеши. Но сигурно си бе въобразил нейното състрадание, нейната загриженост.

— Добре съм — нервно каза той. Лъжа. — И се радвам, че Катрин се върна. — Още една лъжа. Господи, не се радваше, вече изобщо не се радваше.

Очите й се разшириха, изящното й лице се изопна. Сетне Джулиет се усмихна.

— Аз също се радвам, че Катрин се върна — прошепна тя. Усмивката й стана някак неестествено широка. Гласът й потрепери. — Така ще може да дойде на сватбата ми с лорд Хънт през декември.

Хок трепна, сякаш го бяха ударили. Беше изгубил дар слово.

— Омъжвате се за Саймън Хънт? — В главата му нахлу образът на дебелия виконт, на огромното му тлъсто тяло върху крехката фигура на Джулиет, на влажните му целувки върху изящните й устни.

Тя извърна глава настрана. Профилът й бе съвършен, но чертите й внезапно бяха станали безизразни и непроницаеми.

— Да.

Гореща вълна на ревност погълна Хок.

Никой от двамата не каза нищо повече. Като внимаваше да не я поглежда дори за миг, той я придружи до салона, където беше Катрин. Но не можеше да спре да мисли за Джулиет в прегръдките на Саймън Хънт; за красивата Джулиет като съпруга на Саймън Хънт.

Любимата лятна резиденция на Елизабет беше Уайтхол и още при първите радостни стъпки на пролетта тя се бе преместила там с целия си двор. Вън от двореца напъпилите дървета лека-полека разлистваха клоните си, край Темза цъфтяха яркожълти нарциси. А вътре, в залата за аудиенции, Елизабет крачеше неспокойно напред-назад. Беше време да се заеме с въпроса, който отдавна висеше неразрешен като дамоклиев меч над главата й.

Тя се обърна с лице към мъжете, които бе повикала, за да й помогнат да вземе окончателното и вероятно ужасяващо решение — братовчед й Том Бътлър, граф Лестър и Уилям Сесил — и каза без всякакви предисловия: