Бренда Джойс - Играта

Но Лиъм вече се беше спуснал по стълбите, след което притича през салона навън. При забързаните му движения Катрин се удряше болезнено в рамото му. Изведнъж той я свали на земята, уви я в някаква пелерина, запуши устата й с парцал и я метна върху огромен, буен сив жребец. Миг по-късно Лиъм вече бе яхнал седлото зад нея, държеше я през кръста в стоманена хватка и двамата препускаха надалеч от имението.

— Бях ти казал — изръмжа той в ухото й, — че ще дойда за теб, когато му дойде времето.

Погледът, който му отправи Катрин, беше пълен със сълзи, злоба и дива, отчаяна ярост.

Катрин нямаше друг избор, освен да се вкопчи здраво в седлото, защото препускаха с главоломна бързина. Сякаш слят с коня си, Лиъм седеше зад нея и я стискаше здраво с ръка. Зад тях по тъмния път, водещ към морето, галопираха останалите пирати. Нощта бе студена, безлунна и напълно непрогледна, но огромният жребец тичаше решително и уверено, с прибрани назад уши, със свистящи ноздри. Лиъм го пришпорваше като обезумял, а Катрин наблюдаваше черните сенки, които пробягваха покрай тях и не можеше да си поеме дъх. Изпитваше ужасяващото чувство, че всеки момент и двамата ще се пребият.

Бе започнала да излиза от шока и сега във вените й кипеше ярост. Но парцалът й пречеше както да говори, така и да крещи, а и нямаше начин да се освободи от стоманената хватка на Лиъм.

Внезапно той изви коня встрани от пътя. От гърлото на Катрин се изтръгна задавен звук, когато видя стръмната тясна пътека, към която очевидно се бяха отправили. Тя се вкопчи още по-здраво в седлото. Лиъм също стегна хватката си около самата нея. Прииска й се да го наругае, да го прокълне, защото сега вече със сигурност щяха да си строшат вратовете. Копитата на коня започнаха да се плъзгат по урвата. Някъде далеч под тях се чуваше грохотът на морето.

Животното залиташе, препъваше се, пързаляше се надолу. Лиъм от своя страна ругаеше, ръмжеше и го пришпорваше още по-ожесточено. От очите на Катрин рукнаха сълзи. След цяла вечност конят най-накрая се спусна до песъчливия бряг и, усетил равна и сигурна земя под краката си, заподскача като врабец. Миг след това Лиъм слезе от седлото и свали Катрин на пясъка. Хората му спряха до тях. Катрин бе толкова изтощена и замаяна, че не можа да се задържи на крака и политна напред. Но Лиъм я хвана.

Тя се извърна гневно към него, замахна с юмруци към лицето му и успя да го одере по бузата. Но той изобщо не обърна внимание на удара; само сграбчи китките й в едната си ръка и я разтърси силно, за да я накара да се укроти. Сетне шепнешком даде някакви нареждания на хората си. В очите на Катрин нахлуха нови сълзи. Продължаваше да го проклина наум, отново и отново. Вече се бе опомнила напълно и съвсем точно бе разбрала какво се е случило — бяха я отвлекли от брачното й ложе, в първата й брачна нощ!

Внезапно откъм морето, подобно на призраци, се появиха още мъже. Зад тъмните им неясни очертания се движеха черни сенки — силуетите на около шест лодки, които пиратите дърпаха към брега.

Отчаяна, Катрин се свлече в ръцете на Лиъм. Стори й се, че сред непрогледния мрак съзира огромните платна на „Морски кинжал“, издути и сребристи. Нямаше да може да избяга. Само след няколко минути щеше да бъде на борда на неговия кораб и един бог знае кога пиратът щеше да реши да я пусне на свобода.

А и тогава щеше да е твърде късно.

Лиъм я вдигна на ръце. Тя инстинктивно опита да се отскубне от него и хвърли панически поглед през рамо за следа от преследвачи, молейки се по някакво чудо да зърне Джон да се задава откъм върха на скалите. Но там нямаше нищо — нищо освен разлюлените от вятъра дървета. След броени мигове Лиъм я прехвърли в една от лодките.

Но тя не можеше да се предаде, не и не. Макар да знаеше, че усилията й са напълно безсмислени, Катрин скочи на крака, докато Лиъм се качваше в лодката, и направи последен, решителен опит да избяга.

И може би тъкмо съзнанието, че това е последният й шанс, й придаде желязна воля и невероятна бързина. Вече бе достигнала до средата на дългата лодка, когато Лиъм проумя намеренията й и се хвърли към нея. Леденостудената вода шибна тялото й като камшик, но тя не спря. Лиъм изкрещя и протегна ръка към нея, но успя да хване само пелерината й и когато я дръпна, Катрин остана почти гола. Но това не я интересуваше. Толкова твърдо бе решена да се отскубне от преследвача си и бе толкова разгневена, че изобщо не усещаше режещия студ.