Бренда Джойс - Играта

— Този път ти разруши мечтите ми! — изкрещя тя.

Очите му заблестяха. През тялото й пробягнаха тръпки.

— Обичаш ли Хок? — попита той. Тонът му бе напълно спокоен и напълно в разрез с дивия пламък в зениците му.

Знаеше, че ще го вбеси, искаше да го вбеси, да го унижи.

— Да! — процеди тя.

— Може би в крайна сметка наистина си курва — дрезгаво каза Лиъм. — Аз пък си мислех, че обичаш Лестър.

Думите му бяха болезнено жестоки и Катрин пребледня като платно. Цялото й тяло затрепери — не само заради студа, а и понеже той бе прав: тя беше курва. Защото Катрин знаеше какво ще се случи в това легло и знаеше, че въпреки всичко ще изпита неописуемо удоволствие от това — нищо, че бе съпруга на друг.

— Катрин… — Лиъм я гледаше втренчено и гърдите му се повдигаха.

Тя се извърна настрана и в този миг усети допира на пръстите му. Катрин светкавично избяга в другия ъгъл на стаята.

— Не ме докосвай! — изкрещя истерично тя. Гневът й се бе сменил с паника; най-после беше усетила, че е изтощена до смърт. Как щеше да намери сили да му се противопостави… да устои на собствената си греховна природа? Каза си, че не бива да си позволява да изпитва удоволствие от ласките му, на никаква цена.

— Моля те, пусни ме — прошепна тя. — Моля те, позволи ми да се върна при Джон. Моля те, не ми причинявай това.

Лиъм я гледаше втренчено, със стисната челюст. Дълго време не казваше нищо. Най-накрая отговори неохотно:

— Не мога.

— Как така не можеш? — Катрин сама долови истерията в гласа си. — Естествено, че можеш да ме освободиш! Естествено, че можеш да ме върнеш при Джон! Тук ти си като крал и всички се подчиняват на волята ти!

Невесела усмивка разчупи устните му.

— Да, аз съм кралят тук — кралят на пиратите, на ветровете, на морето. Аз владея всичко, което виждаш край себе си. — Погледът му я пронизваше. — Владея и теб, Катрин.

— Не ме владееш! — почти изплака тя.

— Нима? — Едната му вежда се изви скептично.

— Ти харесваш своето непристойно поведение, нали? — горчиво попита Катрин. — Това е то! Харесва ти да живееш извън закона, да не отговаряш пред никого, освен пред себе си! — Внезапно й хрумна спасителна мисъл — начина, по който можеше да го манипулира. — Харесва ти да си син на Шон О’Нийл.

Дори ноздрите му почервеняха от ярост.

— Мразя това, че съм му син!

Катрин се спусна към него и го сграбчи умолително за китката. Но веднага съжали за постъпката си и отдръпна длан от здравата му, мускулеста ръка.

— Тогава се престори, че не си — тихо извика тя. — Дръж се като джентълмен, Лиъм, и ме пусни да си вървя.

Той рязко си пое дъх. Погледът му се прикова в нейния.

— Искаш прекалено много.

Катрин се взря в блестящите му сиви очи. Лиъм се държеше спокойно, говореше спокойно, но тя съвсем ясно виждаше огромното му желание да я притежава. В настъпилата за кратко тишина Катрин осъзна, че е загубена. Във вените й отново нахлу паника и тя хвърли поглед към вратата — единственият възможен път за бягство.

Стиснал челюст още по-здраво, Лиъм отиде до вратата, заключи я и пъхна ключа в джоба си. Сетне се обърна към нея и каза:

— Ти си премръзнала.

Едва сега Катрин си даде сметка, че не само умира от студ, но и че цялото й тяло трепери. Тя поклати глава, отричайки очевидното. Очите й го следяха неотлъчно в очакване на следващия му ход.

Лиъм пристъпи към нея и тя отскочи назад.

— Възнамерявам да бъда търпелив с теб тази нощ, Катрин — промълви той. — Ако искаш да бъдеш ухажвана и уговаряна, така да бъде. Тази нощ няма да има въжета и ножове.

Катрин простена. Думите му бяха извикали онези стари спомени, от които толкова се мъчеше да избяга.

Лиъм й се усмихна лекичко — така, както човек се усмихва на уплашено дете. Тя притисна гръб към тиковия библиотечен шкаф. Очите й погледнаха крадешком към леглото, само за миг. Трябваше да избяга. Но къде?

— Не мога да живея без теб, Катрин — каза той, пристъпвайки още една крачка напред, без да сваля поглед от нея. Беше престанал да се усмихва, а гласът му бе притихнал, ласкав. — Не мога да правя нищо. Ти се появяваш пред очите ми във възможно най-неподходящите моменти. Желанието ме кара да губя целия си разсъдък.

Катрин почувства болка в зърната на гърдите си, които се бяха втвърдили и стърчаха, претривайки се в мократа вълна на пелерината. Без да усети, бе притаила дъх и сега го изпусна наведнъж. Погледът й безпомощно се плъзна надолу по тялото му.

Лиъм леко се усмихна.

— Заради теб, Катрин. Пламтя от напрежение, сякаш всеки миг ще се взривя — заради теб. — Той спря до нея така, че двамата се озоваха почти буза до буза. — Ти си мокра, премръзнала. — Ръката му докосна къдравия кичур от мократа й, разрошена коса, който бе паднал върху лицето й.