Бренда Джойс - Играта

Той спря, защото осъзна, че Макгрегър е спрял да свири и че двамата с момчето са вперили очи в него. Лиъм се насили да се усмихне, за да успокои момчето. Ги скочи на крака.

— Капитане, сър, имате ли нужда от нещо? — Разтревоженият му поглед не се отделяше от Лиъм.

Имам нужда от червенокоса жена, изпитваща страстта, която изпитвам аз, отговори мислено Лиъм.

— Не, Ги.

Ги все още стоеше и го гледаше нерешително.

— Седни и послушай как свири Макгрегър — каза Лиъм с тон, който бе твърде нежен, за да бъде заповеднически.

Момчето се успокои и се подчини.

— Някой идва — обади се Макгрегър.

Лиъм също бе доловил приглушения звън от камбаната на наблюдателницата. Заради воя на ветровете в зимно време се чуваше добре единствено камбаната на централната кула. Миг по-късно един от хората на Лиъм с лице, моравочервено от брулещия вятър, влезе в салона, придружен от непознат мъж с пелерина.

— Разрешете, капитане. Този пратеник пристигна току-що, за да се срещне с вас.

Лиъм се взря в пратеника, докато мъжът, треперейки от студ сваляше качулката и ръкавиците си. Очевидно бе пристигнал на острова на борда на кораба, който Лиъм изпращаше ежемесечно до Белфаст за провизии. Беше непознат. Лиъм му кимна да седне и лекичко се извърна.

Стюардът, който бе изникнал междувременно, долови погледа на господаря си и бързо излезе от салона, за да се върне след малко с кана греяно вино с подправки и с храна за госта. Лиъм се обърна към моряка, който бе довел пратеника.

— Джаки, иди в кухнята и се стопли, а ако не си ял, хапни малко топла храна.

Мъжът със зачервените бузи кимна и излезе от салона заедно със стюарда.

Лиъм седна на пейката срещу гостенина. Макгрегър отново бе засвирил тихичко на гайдата си, а Ги седеше с лице срещу шотландеца и с гръб към останалата част от салона. Лиъм сниши глас и попита:

— Кой те изпраща?

— Джералд Фицджералд.

Лиъм трепна. Мъжът измъкна изпод пелерината си подпечатан свитък и му го подаде. След известно колебание Лиъм се изправи и се приближи до камината. Като се стараеше да не издава огромното си любопитство, той бавно отвори писмото и започна да го чете. Но още след първите редове очите му се разшириха, а лицето му пребледня.

Катрин Фицджералд се бе сгодила за сър Джон Хок и щеше да се омъжи за него на 15 април в катедралата Св. Павел. Кралицата дори й беше подарила за зестра малко, но красиво имение в Кент.

Постепенно лицето му потъмня. Обзе го неистова ярост.

— Кой ден е днес, по дяволите? — изрева той.

Макгрегър остави гайдата настрана.

— Тридесети март.

Лиъм правеше отчаяни усилия да се овладее. Но не можеше да спре гнева, който кипеше във вените му при мисълта за Катрин в прегръдките на друг мъж, за Катрин като съпруга на друг мъж. Тялото му потрепери. Но когато заговори, гласът му беше ледено студен.

— Заминаваме за Лондон — спокойно каза той с тон, прикриващ истината, а тя бе, че звярът в него беше пуснат на свобода. — Незабавно.

Но снежната буря отложи заминаването им. С цели дванадесет дни.

Лондон, 15 април 1571 г.

Камбаните на църквата забиха.

Огромните камбани на катедралата Св. Павел удариха веднъж, после още веднъж и още веднъж. Улицата пред църквата беше претъпкана. Многобройни карети и файтони, строени в дълга опашка, очакваха благородните мъже и дами, които присъстваха на бракосъчетанието вътре в катедралата. Рояци от пажове в ливреи яздеха важно напред-назад по улицата. Освен това стотици лондончани, както бедняци, така и благородници, се бяха наредили по тротоарите край огромната църква. Аристократичните сватби бяха голямо събитие и всички с любопитство чакаха да видят двойката младоженци.

Булката и женихът най-сетне се появиха. Тълпата забеляза първо младоженеца и избухна в аплодисменти, а няколко жени дори изпаднаха в несвяст. Сър Джон Хок носеше своята пурпурно-златна униформа, голямата си церемониална шпага, високи черни ботуши и шапка с перо. Сред зяпачите се надигна трескав, приглушен шепот. Булката бе не по-малко красиво видение от ослепителния кавалер. Роклята от бяло кадифе, напръскано с дребни перли, предизвика завистта на много девойки, още повече, че подчертаваше прекрасните й форми. Но това, което наистина предизвика възхитените възклицания както на мъжете, така и на жените, бе нейното лице — толкова съвършено с нежния си овал, с високите скули и плътните устни. Тъкмо лицето й накара мъжете да завидят на жениха и да се отдадат на похотливи помисли.