Бренда Джойс - Обещанието на розата

Мери се строполи на земята. Цялата се беше изпотила, а устата й бе съвсем пресъхнала. Положението бе лошо, много по-лошо, отколкото й се бе сторило. Стивън де Уорън беше не само безжалостен. Той беше голям пълководец като баща си. Мъжеството му бе неоспоримо. Беше и честолюбив. Всички знаеха за удивителния възход на семейството му от някогашната бедност до сегашното могъщество. Цялото кралство се боеше от честолюбието и амбициозността на всички Де Уорън. Какво правеше тук? Какво ли бедствие се готвеше да стовари на главите на шотландците?

Мери знаеше, че трябва да се върне в крепостта и да съобщи всичко на баща си. Обаче се страхуваше да помръдне, защото знаеше, че ще стане страшно, ако тези мъже я заловят. Нищо друго не можеше да бъде по-лошо от това. Въпреки страха си тя бе длъжна някак си да пропълзи назад в гората, докато се добере до по-сигурно място, а след това трябваше да се обърне и да хукне да бяга.

В лагера бе оживено. Войниците разседлаха конете и ги нахраниха. Стъкнаха малък огън без дим. Положиха внимателно сабите, копията, пиките и щитовете до тежките кожени седла. По всичко личеше, че това е тежковъоръжен отряд. Ако не избягаше сега, когато рицарите бяха още заети с устройването на лагера, ще трябва да изчака да заспят, а тогава пък щеше да има бдителни стражи. Мери се сви на кълбо, като се стараеше да не се поддава на страха. Едно клонче се счупи при това й движение, но никой не го чу.

Тя въздъхна дълбоко и направи крачка назад, без да изпуска от поглед лагера. Точно в този миг задуха вятър, който разклати клоните на големия дъб над главата й. Мери застина на място и се замоли наум.

Няколко воини, които се намираха близо до дърветата и до нея, се извърнаха и погледнаха право към дъба, зад който тя се криеше. Веднага я забелязаха. На Мери друго не й трябваше. Вдигна полите си и хукна.

— Стой! Стой на място, жено!

Чу ги как се носят с трясък подире й сред дърветата. Бягаше с всичка сила. Беше отраснала с шестима братя и тичаше бързо за момиче, но не беше свикнала с грубите дървени обувки. Изведнъж се препъна и се просна в тревата.

— О, не! — извика един от мъжете и се изсмя похотливо. Нахвърли се върху нея, докато тя се мъчеше да се надигне. Ръката му стисна гънките на туниката отзад при тила й. Дръпна я към себе си.

Мери изпищя, когато се завъртя към него. Щом го доближи, се опита да го ритне в слабините. Той с лекота избягна удара. И той, и спътникът му се разсмяха на опита й за съпротива.

Мъжът я стисна в обятията си и дъхът й секна. Мери се сгърчи, но бързо се овладя. Нямаше как да избегне прегръдката му. С усилие спотаи дъха си.

— Какво е това? — Очите на похитителя й се разшириха, когато най-сетне я видя. Приятелят му се стресна и не отвърна.

Воалът се беше смъкнал и те видяха ясно лицето й. Мери съзнаваше добре, че е красива, защото й го бяха казвали много пъти. Пътуващите менестрели 1 1 Менестрели — странстващи певци и музиканти през Средновековието — Б.пр. често пееха за принцеса Мери и несравнимата й красота. Тя имаше светла, съвършена кожа, малък, леко вирнат нос, високи скули и прекрасно сърцевидно лице. Очите й бяха с форма на бадем и тайнствено зелени, а устата й беше пълна и червена.

Обаче Мери знаеше, че красотата на тялото не е от значение. Майка й й набиваше това в главата, откакто се помнеше, затова тя не се интересуваше кой какво мисли за външния й вид, докато един ден Дъг не й каза колко хубава му се е сторила вчера. И досега беше така. Докато не я хванаха тези двама нормани, чиито намерения бяха очевидни. Отчаяно се мъчеше да измисли нещо. Големите й котешки очи бяха изпълнени със смесица от непокорство и страх.

— Ха-ха! — разсмя се младият воин. Удоволствието преобрази лицето му. — Виж само! Виж какво си хванах!

— О-о, Уил, ние си хванахме, ние я намерихме — отвърна неговият другар. Другите мъже в лагера бяха чули писъците на Мери и почнаха да се събират около тримата.

— Обикновено нямам нищо против да деля с теб, Ги, но не и този път — каза Уил и стисна още по-здраво ръцете на Мери.

Но Мери не се съпротивляваше. Реши, че е безсмислено да си хаби силите, особено ако трябва да ги пази, за да се съпротивлява на тези мъже. Двамата воини почнаха да се карат за бъдещата й участ, докато десетина друга стояха в кръг около тях, надсмиваха им се и я зяпаха похотливо. Обзе я отчаяние и бузите й пламнаха. За нещастие знаеше отлично нормандския френски и разбра и най-гнусните подмятания. Мислеше светкавично. Ще я изнасилят като най-обикновена селянка, ако не им разкрие коя е. Но ако разкрие коя е, ще я вземат като заложница и ще искат скъпо и прескъпо от баща й Малкълм. И двата изхода бяха неприемливи. Трябва да намери друг начин да се отърве.