Бренда Джойс: Обещанието на розата

Хенри се разсмя.

— Защото не съм като брат си. Защото някой ден ще станеш владетел на Нортъмбърланд и… ще бъдем съюзници.

За пръв път в живота си Стивън долови силата на властта, която някой ден ще бъде негова.

— А ако не бях наследник на Нортъмбърланд?

Хенри го изгледа, вече без да се усмихва. Най-накрая каза:

— Ще изляза голям глупак, ако се противопоставям на брат си без причина.

Стивън не успя да сдържи разочарованието си. Уилям Руфъс не му беше приятел, същото важеше и за Хенри. Хенри му се беше притекъл на помощ не от приятелски чувства, а по политически причини.

Хенри кръстоса ръце.

— Такова дете си! Никога няма да оцелееш и да станеш Нортъмбърланд, ако не пораснеш.

Стивън се ядоса.

— Не си по-голям от мен.

— На седем години съм. И отраснах в двора, тук и в Нормандия. Знам какво говоря. — След това се усмихна победоносно. — Много по-добре е да имаш съюзник, отколкото приятел.

Гневът на Стивън утихна и той обмисли внимателно тези думи. Хенри беше прав. Случката тази нощ го доказваше.

— В такъв случай ние сме съюзници — обяви той. Гласът му беше толкова твърд, че Хенри го изгледа изкосо. — И ще стоя далеч от брат ти.

Устните му се присвиха. Усети, че го обзема гняв. Как смее принцът да се отнася към него като със селянин, след като един ден той ще стане владетел на Нортъмбърланд!

Един ден принцът ще бъде неговият крал. Стивън овладя гнева си. Един ден Руфъс щеше да бъде неговият законен господар.

— Обикновено се държи по-добре — отбеляза Хенри, — но в твоя случай, нали си само заложник, реши, че никой няма да го е грижа, ако задоволи желанието си.

На Стивън му трябваше доста време, за да осъзнае смисъла на думите на Хенри.

— Не съм заложник.

— Е, хайде! Да не би да искаш да кажеш, че не знаеш? Никой ли не ти е споменал? Баща ти не ти ли съобщи?

Стивън не искаше да повярва.

— Не съм заложник. Ще израсна заедно с бъдещия крал.

— Ти си заложник, Стивън. Дънкан е даден като залог срещу евентуално нахлуване от страна на баща му. И ти се намираш тук по същата причина.

— Но… моят баща и кралят… са приятели!

Хенри гледаше мрачно.

— Някога са били приятели, но знам много добре какво говоря. Чух как баща ми излива гнева си срещу лорд Ролф де Уорън. Той се бои от него, защото му е дал твърде много, а лорд Ролф е взел и това, което не му е било дадено. Намираш се тук като гаранция, че лорд Ролф ще продължи да подкрепя краля срещу враговете му.

Внезапно Стивън се почувства още по-самотен отпреди.

— Той н-не м-ми каза — прошепна той и затвори очи.

Хенри не каза нищо.

Стивън не беше в състояние да помръдне, нито да диша. Баща му не му беше казал истината! Той не беше знатно дете, дошло да бъде отгледано със сина на краля, а заложник! В присъствието му тук нямаше нищо почетно.

Стивън отвори очи и стисна юмруци. Гневът отново го обзе. Как мразеше краля за това, че го бе измъкнал насила от дома му и бе принудил баща му да го предаде! Баща му… когото така обичаше… също го беше излъгал! Болката го разкъсваше. Сега разбираше защо майка му плачеше така. Сега разбираше всичко.

— Съжалявам — промълви Хенри, сякаш наистина го мислеше.

Стивън го погледна предпазливо. След това потисна гнева си, като същевременно се насили да се усмихне.

— По-добре е да го знаеш — каза Хенри и сви рамене. — Какво ще правиш?

— Всичко си е както преди — заяви Стивън. Гласът му прозвуча така, сякаш говореше не шестгодишно момче, а мъж. — Ще си изпълня задълженията.

Но от този миг всичко се беше променило, и то завинаги.

Околностите на Карлайл, 1093

Любовна среща. Мери не можа да сдържи усмивката си, докато излизаше бързешком от кулата. Внимаваше да не я забележат. Това беше първата й подобна среща и тя едва сдържаше възбудата си.

Беше неузнаваема. Бе заменила хубавата си горна туника с дълги и украсени със скъпоценни камъни ръкави с груба вълнена селска рокля. Вместо позлатения си колан носеше друг кожен и обшит със сърма. На краката си носеше дървени, а не копринени обувки. Беше проявила необходимата съобразителност и беше взела назаем чифт груби вълнени чорапи от доячката. Старо ленено було покриваше русата й коса. Въпреки че с любимия й бяха сгодени, можеха да се срещат само скришом. Такъв беше обичаят и тя бе решила твърдо да не допусне да я заловят.

Мери се усмихна още по-широко. Беше се унесла във видението, как нейният хубав лорд я взема в обятията си и я целува за пръв път. Нейният брак беше уговорен по политически причини, разбира се. Затова тя отлично съзнаваше какъв късмет е извадила, че се е влюбила в Дъг Макинън, младежа, с когото се познаваха от най-ранно детство.