Бренда Джойс: Обещанието на розата

— Какво искаш от мен? — успя да промълви тя.

— А ти какво мислиш, че искам? — процеди той през зъби. — Ти си жена. Боли ме. Ела тук и се погрижи за крака ми.

Мери се стресна. Заля я вълна от облекчение.

— Това ли е всичко, което искаш? — Гласът й звучеше недоверчиво.

Челюстта му се стегна.

— Привикнал съм да ми се подчиняват незабавно, жено. Ела тук и прави това, на което са те учили.

Мери знаеше, че трябва да се подчини, защото бе очевидно, че гневът му нараства, но ако не се разбереше с този човек, докато имаше поне малко власт над него, никога нямаше да успее.

— С удоволствие ще се погрижа за вас, ако обещаете да ме пуснете след това и не ми сторите нищо.

Той не вярваше на ушите си.

— Поставяш ми условия?

Мери разбра, че ако иска да постигне нещо, не бива да го ядосва, но въпреки волята си изрече:

— Да, точно така.

Той се усмихна. Усмивката му беше студена и заплашителна и не промени изражението на тъмните му блестящи очи. Това беше доста страшно.

— Твърде малко хора са дръзвали да не ми се подчинят, а единици от тях са виждали зората на другия ден.

Мери си пое дъх. Нямаше сили да отклони погледа си от неговия. Беше безсилна дори да примигне. Властното му излъчване я връхлетя като буря. Коленете й омекнаха и тя за малко не рухна. Нещо опасно и ужасно като че ли се появи между тях.

— Заплашвате ли ме? — попита тя с прегракнал глас.

— Спасява те само това, че си жена.

Мери не се и съмняваше, че ако беше момче, отдавна да е мъртва. Стивън беше най-омразният й враг, врагът на нейния народ и на нейното семейство, на баща й, краля. Положението й бе страшно, но реши, че не бива да се поддава на нарастващата паника. По гърба й полазиха тръпки. Сега не беше най-подходящото време за геройски подвизи.

— Съгласен ли сте с моите условия?

Той втренчи поглед в нея.

— Мисля, че ти си или най-глупавото момиче на света, или най-смелото.

Тя отвърна на погледа му. Думите му едва ли можеха да минат за похвала. Беше твърде изплашена, за да му се разгневи.

— Излекувай ме и ще те пусна на свобода.

Мери ахна. Беше постигнала целта си, но беше сигурна, че не може да му има доверие. Обаче нямаше избор. Тръгна мрачно напред. Реши да огледа внимателно раната му и да я превърже възможно най-бързо. Молеше се да я освободи, както беше обещал, за да съобщи незабавно на банда си всичко, което беше научила досега. Постара се да не обръща внимание на пламенния му поглед, който не я изпускаше и за миг. Преглътна и коленичи до него.

— Какво ви се е случило?

— Едно побесняло животно. Конят ми си счупи крака и ме остави на пътя. Убих го, разбира се, но бедата вече беше станала.

Тя не отговори. Погледът й се беше спрял на твърдото му загоряло голо бедро. Превръзката беше станала аленочервена. Раната беше голяма и се намираше опасно близко до слабините. За миг погледът й се задържа там, където не й беше работата — в тъмната сянка между краката му. Стана й горещо. Ръцете й потрепериха и тя стисна гънките на полата си.

Мярна неясно движение и ето че голямата му ръка бе сграбчила тънката й китка. Секунда по-късно Мери лежеше върху твърдите му като скала гърди. Бузата й се притискаше в неговата. Когато той заговори, дъхът му докосна устните й.

— Какво чакаш?

Погледът й се отдели от устата му и се премести към очите. Чак тогава видя силната болка в тях. Нещо трепна в сърцето й — съчувствие, което не желаеше да изпитва. Не трябваше да мисли за този мъж като за човек, като за наранено и страдащо създание. Трябваше винаги да го счита за безчовечно чудовище, способно единствено да избива хладнокръвно нейния народ, за да задоволи кръвожадната си природа.

Кимна, безсилна да продума. Тялото му беше топло, здраво и я смущаваше. Той я пусна. Мери коленичи до него и взе внимателно да отвива превръзката.

Трепна. Раната беше отворена. Кървеше и беше отблъскваща на вид, но не беше много дълбока. На пода имаше вода и сапун от луга за почистване на кръвта.

— Ще те боли.

Той срещна погледа й, но не каза нищо. В неясния полумрак очите му като че ли имаха лъскавочерния цвят на косата му. Погледнати отблизо, изглеждаха прекрасни. Мери сви устни и прогони тези мисли.

Усещаше черния му поглед, който се впива в нея, докато се занимаваше с раната му, стараейки се да не му причинява болка. Караше я да се чувства неудобно. Стори й се, че е малка и безпомощна. Сякаш мощта, която той излъчваше, я правеше нищожна и незначителна, въпреки че болката и случаят бяха на нейна страна. Това й се стори нелепо. Такъв мъж, макар и за съвсем малко, да зависи от нея или от когото и да било. Той никога нямаше да се покори на някой друг. Особено пък на жена.