Бренда Джойс - Обещанието на розата

Той промълви тихо, притиснал устни към раковината й.

— И така, коя си ти, госпожице? Признай си, че си шпионка!

Мери извика уплашено и се дръпна гневно от него. Ако я беше залял с кофа ледена вода, нямаше да я изненада толкова. Тя се опита да избяга, но той я стисна здраво за китките. Дръпна я нехайно към себе си, докато носът й едва не се опря о неговия.

Жените му бяха безразлични само с две изключения, но въпреки това се поддаваше на чара на онези от тях, които му се струваха привлекателни. Тази тук бе много по-близо до съвършенството от която и да е друга — поне на външен вид. Не бе някое обикновено момиче. Несъмнено беше опитна куртизанка, която враговете му бяха изпратили, за да го съблазни и шпионира. Въпреки това му беше трудно да остане безразличен към дългия й гол крак, приклещен между неговите, или към меките й гърди, които се притискаха в могъщата му гръд. Поразителна бе и красотата на лицето й, което се намираше само на сантиметри от неговото.

Кръвта отдавна пулсираше в слабините му. Това го мъчеше и той вече губеше търпение. Позата им бе толкова интимна, че тя усещаше възбудата му, но дали целта й не беше именно да го съблазни? Защо му е на някой да му изпраща такава жена и то преоблечена по подобен начин? Широко отворените й от уплаха очи го увериха, че е познал.

За миг му се прииска, въпреки първоначалното си намерение, да я обладае на място, грубо и бързо, и да приключи всичко с това. Нищо не му пречеше да получи след това отговорите. Но той беше син и наследник на баща си. Откакто спечели рицарските си шпори на тринадесетгодишна възраст, висша цел в живота му бе добруването на Нортъмбърланд. Сам си бе извоювал славата на енергичен и безжалостен пълководец. Отговорите нямаше да закъснеят. Ако враговете му знаеха, че е тук, плановете на краля бяха в опасност.

— К-какво казахте? — успя да промълви най-сетне Мери.

— Смятам, че ме чухте добре, госпожице — изрече той хладно. Кръвта му беше кипнала, затова я сложи да седне до него на сламеника, без да изпуска за всеки случай китката й. Вродената му учтивост го караше да се отнася към нея така, сякаш е дама, въпреки че тя очевидно беше всичко друго, само не и това. Обаче никой мъж не би познал каква е по външния й вид. Неясно защо се разочарова от това, че тя само привидно изглежда като ангел.

— Кой те изпрати да ме шпионираш? Монтгомъри? Роджър Бофор? Кралят? Или пък принц Хенри?

Мери го гледаше като омагьосана. Той беше суров човек, но независимо от това изпита съчувствие към нея. Тя беше млада, твърде млада. Куртизанките, които той познаваше и толкова често бе използвал, бяха по-възрастни и вдовици. Това момиче не изглеждаше на повече от петнайсет или шестнайсет, но външният вид често мами.

— Не съм шпионка — възкликна Мери.

— Не ме прави на глупак.

— Обеща, че ще ме пуснеш!

— Още не съм излекуван — Стивън я гледаше изпитателно. Тя мигновено разбра какво има предвид. Лицето й се разкриви от гняв. Не биваше да се изненадва от бързината на реакцията й. Знаеше, че са изпратили много умна жена. Само такава беше способна да го надхитри.

— Ти ме измами! — извика тя. — Накара ме да повярвам, че ще ме пуснеш, след като ти превържа раната!

— Повярва на това, на което ти се искаше да вярваш. — Търпението му се изчерпваше. — Достатъчно. Искам отговор и то веднага. Коя си и кой те изпрати?

Тя поклати глава. От очите й се стичаха сълзи. Той си каза, че те не му правят впечатление. Имаше доста голям опит и знаеше, че с много малко изключения, на жените не бива да се вярва. Момичето пред него, разбира се, не беше от изключенията. Беше младо, но не и невинно, нито пък дете. Страхът и сълзите й несъмнено бяха преструвка.

— Не съм шпионка.

Нова мисъл му дойде наум.

— Или път те е пратил Малкълм Кенмор?

Тя се стресна.

— Не! Не го е направил! Дори не го познавам! Не съм шпионка, кълна ти се!

Тя лъжеше. Той беше сигурен в това. Също както бе сигурен и че Малкълм Кенмор стои зад това вероломство. Гневът го накара да се намръщи повече от обикновено.

— Предупреждавам ви, госпожице, че разполагам с много начини да узная истината. Предизвикат ли ме, ставам безмилостен.

— Моля ви! Ще ви обясня всичко, вие грешите!

— Съветвам те да побързаш с обясненията си.

— Аз съм… незаконна дъщеря. Баща ми е Синклеър О’Даунри, а майка ми е доячка — изрече на един дъх тя.

Той не вдигна вежда. Малката явно лъжеше. Дегизировката й беше напълно неудачна и противоречеше на твърдението й. Обаче бе напълно възможно тя да е незаконородено дете на някой лорд. Но той беше сигурен, че лъже и на нито една дума не биваше да се вярва, защото беше шпионка.