Бренда Джойс: Обещанието на розата

Принцът гледаше вторачено шестгодишното момче. Неясно защо първоначалната неловкост на Стивън се усили. Руфъс беше почервенял от напитките и очите му блестяха силно. Той сви пръста си и го повика с тих глас: „Ела, скъпи Стивън.“

Стивън не помръдна. Очите на принца блестяха ярко. Той беше обвил ръката си доста интимно около едно по-малко момче. Стивън не го познаваше. Дрехите му бяха скъсани и парцаливи като на селянин. Явно не беше син на влиятелен лорд и не го бяха изпратили да отрасне в кралския двор. Стивън изпита прилив на внезапна симпатия към момчето, когато погледите им се срещнаха.

Баща му го беше предупредил, че в двора има мъже, които харесват момченца и че трябва да внимава и да стои далеч от такива. Стивън почти не бе разбрал за какво му се говори. Той беше виждал прояви на похотта в повечето й форми, макар и да не разбираше точно какво се разиграва пред очите му. Сега осъзна всичко мигновено и с плашеща яснота.

Но сигурно бъркаше! Та това беше Руфъс. Синът на краля.

Принцът забрави за младото момче и се приближи.

— Добър вечер, Стивън — изрече той с усмивка. Докато се усмихваше, изглеждаше твърде хубав въпреки буйната си яркочервена коса. Обви ръката си около крехкото рамо на Стивън и го притисна близо до себе си. — Пийни от моето вино. То е много хубаво, от Бургундия е.

„Принцът ми е приятел“, каза си Стивън, а сърцето му заби учестено. Руфъс се бе държал любезно с него още от първата му поява в Уинчестър. Беше единственото момче, което постъпи така. Но на Стивън не му хареса страстният поглед на принца, нито предвкусването на ново забавление, което се четеше по лицата на всичките му приятели, нито видимото облекчение, с което го гледаше младото селянче. Стивън усещаше, че не само е станал прицел на всеобща насмешка, но го и грози голяма опасност. Стори му се, че е попаднал в капан. Изтръгна се от прегръдката на принца.

— Не, благодаря, господарю.

Руфъс затърка гърба му.

— Защо се държиш толкова студено, момко? Ела, седни тук и ми кажи защо се изплаши изведнъж от мен.

Стивън не искаше да разбере какво става. Но разбра. Усети, че намерението на принца не е да бъдат само приятели. Долови противоестествената страст на владетеля си.

Стоеше вцепенен и раздиран от противоречиви чувства. Не желаеше да повярва в най-лошото. Не искаше да се откаже от единствения си приятел, обаче съзнаваше, че се намира в опасност и трябва да избяга незабавно. Внезапно отекна един непознат глас: „Остави го на мира, Уил. Пусни го!“

Стивън се стресна, когато едно непознато момче ги блъсна и застана между тях. На вид не изглеждаше по-стар от самия Стивън, но в гласа му се долавяше сила и властност. Приликата му с Руфъс беше очевидна, въпреки че лицето му имаше по-правилни черти, а косата му не беше толкова ярък цвят. Значи това беше най-младият син на краля, Хенри.

— Защо се месиш, където не ти е работата? — сопна му се Руфъс. Усмивката на Хенри беше не по-малко неприветлива.

— Ти с всичкия ли си? Нима ще изнасилиш момчето, което един ден ще стане владетел на Нортъмбърланд? Кой ще ти бъде най-довереният съюзник?

Стивън потрепери, когато най-накрая разбра всичко. Сърцето му заби от ужас и гняв. Интересът на принца към него тази вечер нямаше нищо общо с приятелството. Стивън се почувства предаден. Обзе го разочарование.

— Ще ми платиш скъпо за това — извика Руфъс.

Изведнъж той се нахвърли върху брат си, може би за да го удуши. Лицето му беше почервеняло от гняв. Хенри се наведе бързо и двамата със Стивън хукнаха да бягат едновременно. Излязоха стремително от обора и се озоваха в двора.

— Оттук! — извика Хенри и Стивън последва малкия принц, който тичаше към главната кула. Миг по-късно се намериха в безопасност в голямата зала сред спящите мъже.

Заедно се стовариха върху сламеника на Стивън. Дишаха тежко, не можеха да се успокоят. За ужас на Стивън той усети, че по лицето му се стичат сълзи. Същите сълзи, които бе потискал с мъка, откакто бе пристигнал в замъка. Искаше да се прибере вкъщи.

Но реши, че по-скоро ще умре, отколкото да позволи на Хенри да го види. Затова извърна настрана лицето си и се овладя. Когато успя най-сетне да отвори уста, той каза:

— Благодаря ти.

— Няма защо — изрече непринудено Хенри. Сламата прошумоля, когато той седна на нея. — Никой ли не те предупреди да внимаваш с брат ми? На него момчетата му харесват много повече от момичетата.

— Не — Стивън се взираше в ръцете си. — Той се държа учтиво с мен. Смятах го за приятел. — Сърцето го заболя. Нямаше никакви приятели. Не и тук, в двора. Намираше се далеч от къщи и беше сам. След това погледна неловко Хенри, който му се беше притекъл на помощ по своя воля. — Защо ми помогна?