Бренда Джойс - Огнена стихия

— Дали ще може сега да се разходим?

Той остави чашата с вода, пое ръката й и я изведе през френския прозорец, без да обръща внимание на шокираните погледи, обърнати към тях. Нощта беше хладна навън и Сторм веднага потръпна.

— Нуждаете се от наметката си — каза Рандолф. — Ще ида да я донеса.

— Не, чудесно е — спря го тя, поемайки дълбоко нощния въздух. Започна да диша по-леко.

Той я отведе в градината, където ги обгърна прекрасният аромат на орловите нокти.

— Трябва ли да ходим? — попита Сторм. — Не ми се щеше да го казвам, но обувките ме убиват.

— Трябваше по-рано да кажете — каза той и веднага спря. Стояха и гледаха младата луна. Сторм отново потръпна и Рандолф обви ръка около раменете й. Тя се дръпна. Той беше ужасно разочарован. Искаше да я целуне, но със сигурност знаеше, че тя няма да се съгласи. Примири се само да я има до себе си.

— Кажете ми защо сте разстроена — попита той нежно.

— Вече не съм разстроена.

Двамата се обърнаха, когато чуха тихи гласове зад себе си. От сенките изплуваха тъмните фигури на някаква двойка, а когато тя достигна светлото петно, хвърляно от прозореца, младежите разпознаха Брет и Лиан. Брет ги загледа без усмивка, но и без изненада.

— Радвам се да те видя, Ранди — каза той, гледайки Сторм. Това не й хареса. Изведнъж усети колко близо е до Рандолф и че едната му ръка е обвита небрежно около раменете и. Дойде й безумната мисъл, че Брет ги е проследил. За един дълъг миг двамата мъже се гледаха твърдо в очите, подобно на два жребеца, готови да се хвърлят в битка. Сторм въздъхна и се отдръпна от Рандолф. Добра се до каменната пейка и се свлече върху й. Изстена и започна да развързва обувките си.

— Сторм — каза Рандолф, приближавайки се до нея, — дай аз.

— Не мога да ги търпя и миг повече — извика тя.

Той коленичи и изу едната й обувка.

— Ох!

Той разтри стъпалото й между широките си длани.

— По-добре ли е?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Едва ли ще мога да ходя вече. — И двамата се усмихнаха. Докато Рандолф сваляше и втората й обувка, тя вдигна поглед към Брет и Лиан, които ги гледаха. Брет изглеждаше вбесен, а Лиан — невярваща. Сърцето й запрепуска.

— Брет, мисля, че те искат да са сами — предположи Лиан и го дръпна за ръката.

— Вероятно, но няма да позволя Сторм да изгуби репутацията си — не и още сега — изръмжа Брет.

Сторм ахна.

— Какво? — Рандолф скочи.

— Брет! Познаваш ме достатъчно добре. Ако не ми беше толкова добър приятел, щях да те ударя още сега!

— О, съжалявам — каза Брет тихо, саркастично. — Излязохте заради чистия въздух — не заради целувките на дамата.

— Точно така — процеди Рандолф през зъби.

— Хайде, Брет — каза Лиан. — Не ти е работа да се месиш.

— Обуй си обувките, Сторм — нареди грубо мъжът. Не искаше да размишлява защо беше така бесен. — Влизаш вътре.

Тя се изуми, после побесня и скочи.

— Как смеете да ми се разпореждате!

Лиан ахна. Брет се усмихна.

— Сложете си обувките — каза тихо той. — Всички ще влезем заедно. — Проклет да бъде, ако я остави тук насаме с Рандолф.

— Той е прав — каза младежът. — Стоим навън твърде дълго. Марси всеки миг ще дотича.

Сторм обаче кипеше от гняв.

— Не, Рандолф. Отказвам да ми бъде нареждано какво да правя. Зад гърба ми той ме изпорти на Пол и провали ездата ми, а сега изниква тук и ми се разпорежда! А, не! — Тя викаше, почти агонизирайки от усилието да си поема дъх. Брет се пресегна и сграбчи китката й.

— Е, ще трябва да ви обуем, Сторм. За мен ще е удоволствие да се заема с тази задача.

— Брет! — протестираха едновременно Лиан и Рандолф.

— Свалете си ръцете от мен! — изкрещя Сторм.

— Сложете си обувките.

Тя го зашлеви със всичка сила. Плесницата отекна в нощната тишина. Брет не пусна ръката й. Гледаше я, стъписан, но изведнъж я придърпа към себе си, здраво стискайки китките й, и я притисна със всички сили към твърдото си тяло. Разтърси я. Лицето й беше пребледняло. Тя го погледна и той изпита безумното желание да я зацелува брутално, докато тя не го помолеше за още.

— Не мога… да… дишам… — прошепна тя мъчително. И изведнъж се свлече в обятията му.

— Господи боже мой! — изкрещя Рандолф. — Какво направи!

— Тя припадна — каза Брет с насилено спокойствие. Вдигна я на ръце и се отправи към къщата, подмина вратите към салона и тръгна към библиотеката на Грант. Вътре светеше слаба светлинка, а вратата беше отключена.

Рандолф побърза да я отвори и Брет влезе, като внимателно положи товара си на канапето.