Бренда Джойс - Огнена стихия

— Сторм, миличка, прекрасна си! — извика Марси.

Сторм вече се беше изчервила. Страхът й се усилваше, както и пулсът и температурата й. Стана й трудно да диша. По дяволите корсетите! Боеше се, че пак ще се препъне, а и всички в залата я зяпаха като някакъв дълъг урод. И най-лошото от всичко, първият човек, който беше видяла при влизането си, беше онова гадно копеле Д’Аршан, който я гледаше, сякаш дрехите й бяха прозрачни. Не можеше да говори.

— Ела, скъпа, да те представя на хората — каза Марси.

Сторм хвърли поглед към Брет и за пръв път забеляза красивата, ниска брюнетка, вкопчена в него. Ядоса се, без да разбира защо. Погледът й се разсея встрани, после пак се спря на Брет. Девойката замръзна, когато очите му срещнаха нейните. Той се усмихна леко развеселен, тъй като подозираше какво си мисли тя в момента. Поклони й се. Сторм отклони поглед.

— Толкова е висока — промърмори Лиан и тръсна синьо-черните си къдрици, в които заискриха диаманти. — Висока е като мъж.

Брет не й обърна внимание. В мига, в който погледът му срещна този на Сторм, го прободе толкова силно желание, че то се изписа на лицето му. Успя да отклони очи от Сторм и изведнъж осъзна колко е груб.

— Пунш, скъпа? — запита той Лиан, чудейки се, очарован, защо горната част на гърдите на Сторм е със същия златист цвят, както и ръцете и лицето й. Къде всъщност свършваше този необикновен тен? Бяха ли гърдите й бели под роклята?

Рандолф пристъпи към нея с нескрит възторг в очите.

— Сторм, сякаш цяла вечност съм чакал този миг! — Той пое ръката й и я целуна.

Сторм порозовя.

— Аз също — каза тя. Учтива, безвредна лъжа. Марси й хвърли развеселен поглед.

— Наистина ли? — попита младежът с надежда. — Надявам се, че част от нетърпението ви е било свързано и с желанието да ме видите.

Сторм се засмя — богат, топъл звук, който изпълни стаята.

— Знаете, че е така.

Рандолф повдигна ръката й и отново я целуна.

— Може би по-късно ще можем да се поразходим из градината.

— С удоволствие — отвърна тя.

Брет, който се беше приближил и стоеше зад нея, помръкна. Тя флиртуваше с Рандолф и това не му харесваше — ама никак. Преди обаче да успее да обели и дума, Сторм се оказа заобиколена от останалите петима ергени, всичките нетърпеливи да се запознаят с нея. Марси започна да ги представя и Сторм отплува с тях настрани, сред талази блясък и галантност.

Марси забеляза мрачното изражение на Брет, пое ръката на съпруга си и двамата се приближиха до него.

— Предполагам, че останалите запознанства ще трябва да почакат — каза тя.

— Протежето ти вече жъне голям успех, мила — промълви Грант и нежно я целуна по бузата. Марси засия.

— Рандолф посещавал ли я е? — почти изръмжа Брет. Лиан още висеше на лакътя му. Той усещаше, че е неучтив към нея, но от влизането на Сторм не бе в състояние да дари компаньонката си с особено внимание.

— Изведе я на езда — отвърна Грант. — Мисли, че е най-красивата жена, която някога е виждал.

— Брет, хайде да танцуваме — побърза да каже Лиан, изписвайки на лицето си усмивка на победителка. Брет кимна безмълвно и я поведе към дансинга за един грациозен валс.

— Боже, как мразя да виждам Брет с тая суетна глупачка — промърмори Грант.

— Грант, бъди великодушен. Лиан не е виновна. Тя не може да не бъде това, което е. И аз щях да съм такава с родители като нейните. О, Сторм танцува!

— Никога нямаше да станеш такава — нежно прошепна Грант и отново я целуна, този път не толкова целомъдрено.

Сторм едва събираше мислите си. Едва дишаше. Беше приела да танцува с червенокосия само за да се избави от огромната група мъже, струпали се около нея, но вече съжаляваше. Краката я боляха ужасно. Можеше донякъде да ходи, без това да й личи, но в танцуването беше зле — поне в този вид танци. Дай й на нея някоя грубичка тексаска мелодия с викове и тропане на крака! Лентата на главата още я бодеше, а корсетът неудобно я стискаше. Не можеше да си спомни вече името на партньора си.

Когато го настъпи, й се прииска да умре.

— Извинете.

— Всичко е наред — отвърна той.

— Моля ви се — отчаяно каза Сторм, след като отново пропусна една стъпка, — може ли да спрем?

— Разбира се — отговори той, след като тя го настъпи отново.

Сторм се отдалечи от него, почервеняла от притеснение. Нямаше повече да танцува. Скри се от групата младежи, които се бяха поразпръснали в нейно отсъствие, но сега отново я чакаха като хрътки дивеч. Тя се отправи към Пол, който разговаряше с една възрастна двойка.