Бренда Джойс: Скандална любов

— Благодаря ти.

— Няма нужда да ми благодариш. Ти си мой баща. Винаги ще бъдеш добре дошъл тук — повтори с твърд глас Ейдриън.

Една нова мисъл порази Стоун и изражението му отново стана мрачно.

— Да не би връзката помежду ни да застрашава твоето положение?

Ейдриън вдигна изненадано вежди.

— А-а, разбирам. Искаш да кажеш положението ми на херцог? Не.

— Но как е възможно?

— С женитбата си за Франсис Изабел е била определена за законна наследница на Клейбъроу. Баща й, граф Нортъмбърланд, е много прозорлив човек. Имам много братовчеди, които си умират да ме видят детрониран, така да се каже. Които копнеят да оспорят завещанието на Джонатан Бракстън-Лоуъл. Но това няма да стане. Не защото аз много държа на властта или титлите. Не държа на тях. Не и защото обожавам Клейбъроу и не бих желал да го напусна. А защото макар за мен да е изключително важно, че ти си мой баща, още по-важно е репутацията на майка ми да остане неопетнена. Истината за кръвната връзка помежду ни никога няма да бъде разкрита. Защото ако това стане, аз ще отрека, за да защитя майка си. А ако аз отрека, никой няма да посмее да се рови повече в това.

— Разбирам.

Въпреки че тайничко много му се искаше да припознае Ейдриън Бракстън-Лоуъл като свой син, Стоун не беше разочарован. Напротив, беше дяволски горд с решителността, предаността и почтеността на сина си.

Все пак не бе пропуснал да долови и предупредителната нотка в тона му.

— Възхищавам ти се, Ейдриън — каза той тихо. — И се гордея, че си такъв, какъвто си. Не съм дошъл тук да тръбя, че съм ти баща или да обърквам живота ти. Не бива да се тревожиш за това.

— Знам — отвърна Ейдриън също толкова сериозно. — Знам го и без да ми казваш. Ти не си отмъстителен, не си ловец на богатства, не си подлец. Няма нужда да те познавам по-добре, за да съм сигурен във всичко това. — Той се усмихна и добави с едно напълно непривично за херцог Клейбъроу намигване: — Може и да си американец, но си достоен мъж.

Ейдриън Стоун се засмя.

Какво ли може да е чак толкова спешно, питаше се Изабел. Снощи, няколко часа след вечеря бе получила бележка от сина си, който я молеше да се срещнат на сутринта в Клейбъроу. Това я разтревожи; предполагаше, че молбата му е свързана с неговата съпруга. Какво друго би могло да бъде? Какво друго би могло да има същото значение?

Разбира се, тя никога не би пренебрегнала такава молба. Вдигна се на изгрев слънце и час по-късно потегли за Клейбъроу. Когато пристигна в имението, още бе ранна сутрин.

— Негова светлост още закусва, Ваша светлост — уведоми я Удуърд, когато тя почти влетя в къщата.

Изабел се изненада. Беше девет и половина. Ейдриън никога не закусваше толкова късно. Тревогата й се усили.

Страх я бе да попита, но таеше последна надежда.

— Херцогинята с него ли е?

— Не, Ваша светлост, херцогинята още спи.

Изабел едва не припадна от облекчение.

— Значи се е върнала! — извика тя щастливо.

За миг Удуърд също се усмихна.

— Да, така е. Всички много се радваме, Ваша светлост. Въпреки че това не бе точно завръщане.

Изабел познаваше Удуърд от години. Той не бе от хората, които си позволяват да споделят информация без да са питани. Очевидно искаше да й каже нещо.

— Какво имаш предвид?

— Негова светлост я докара обратно у дома.

От многозначителната му интонация, Изабел заподозря най-лошото. Несъмнено Ейдриън бе довел жена си вкъщи насила. Можеше да си представи скандала, който са вдигнали. Тя въздъхна и забърза по коридора към трапезарията.

— Той не е там, Ваша светлост — хукна след нея Удуърд. — Закусва в музикалния салон. Нейна светлост предпочита да се хранят там.

Изабел веднага разбра, че всичко е наред и въздъхна облекчено. Никол Шелтън Бракстън-Лоуъл бе започнала да опитомява сина й, милиметър по милиметър. Крайно време беше някой да го омекоти малко. Тя остави Удуърд да разтвори вратите на музикалния салон и влезе с доволна усмивка. Секунда по-късно обаче замръзна на мястото си.

Това бе Ейдриън — нейният Ейдриън — Ейдриън Стоун. Седеше на масата със сина й, двамата бяха потънали в оживен разговор и закусваха, сякаш така бяха прекарвали всяка една сутрин от живота си — баща и син заедно. Всичко лудо се завъртя пред очите й. Бе убедена, че ще припадне.

— Мамо! — извика Ейдриън.

Изабел имаше желязна воля, винаги бе имала. Заповяда на сърцето си да бие, повели си да се задържи на крака, да бъде силна и изправена. Не можеше обаче да заповяда на кръвта си да се върне обратно на лицето й, което бе мъртвешки бледо. Нито пък можеше да откъсне поглед от Ейдриън Стоун.