Бренда Джойс - Скандална любов

Очите на Изабел се напълниха със сълзи.

— Но аз те обичам — прошепна тя.

Той замръзна. След това спря да мисли. Прегърна я още по-здраво и устните им се докоснаха. Внезапно всички години, които ги разделяха, изчезнаха. Вчера и днес се сляха в едно. Той вече не беше на шестдесет, а на тридесет години, а жената, която държеше в обятията си, бе още момиче. Сякаш се прегръщаха на палубата на неговия клипер „Морски дракон“ или по бреговете на Вирджиния. Времето бе спряло. Съществуваха единствено Изабел и огромната му любов към нея. Чувствата му никога не бяха умирали.

Плъзна ръце по тялото й, обзет от спомени. Устните му бавно обхождаха лицето й, но се спряха, усетили усети соления вкус на сълзите й.

— Не плачи — промълви Ейдриън, докато я притискаше силно към себе си. — Не плачи, Изабел.

Тя заплака още по-силно.

— Обичам те, Ейдриън. Не мога да направя това. Не и след като ти ме мразиш. — Стискаше го обаче толкова здраво за реверите, че заплашваше да ги скъса.

— Не те мразя — извика той. — Как бих могъл да те мразя? Цял живот съм те обичал. — И като си припомни думите на своя син, добави: — Дори един американец може да бъде верен.

Изабел се засмя през сълзи.

— Наистина? Не ме мразиш? И можеш да ми простиш?

— Нямаше ли една поговорка — попита тихо Ейдриън, обгърнал прекрасното й лице с длани, — че любовта лекува всички рани?

Сега тя истински се разсмя и хвана ръцете му.

— Струва ми се, че беше „времето лекува всички рани.“

— Е, тогава за нас ще бъде любовта — каза той простичко, после изведнъж я стисна силно — беше му хрумнала ужасяваща идея. Ами ако миналото се повтори и сега? Ами ако тя още изпитва някакво проклето чувство за преданост към Клейбъроу или покойния херцог? — Този път ще се омъжиш за мен, Изабел.

— Да — извика Изабел развълнувано. — Да, да, да!

— Това не беше въпрос — отвърна той, заслепен от внезапно бликнали сълзи.

— Зная! — И ръцете й го прегърнаха с все сила.

Само секунда трябваше на Никол, за да осъзнае къде се намира. Тя потърка очи, надигна се на лакът и се взря в масивната табла на богато драпираното легло с балдахин. Изведнъж в главата й нахлуха спомени и тя отчаяно се хвърли обратно върху възглавниците.

Ейдриън я бе отвлякъл насила от Кобли Хаус вчера. Бяха се любили без тя да направи дори опит да му се противопостави. Гневът й се бе стопил в огъня на любовта й, която бе жива и очевидно никога нямаше да умре. Накрая тя бе рухнала в обятията му, за да отприщи цялата си мъка.

Никол внимателно се изправи в леглото. Беше гола, но не помнеше да се е събличала и лягала в леглото. Последното нещо, което си спомняше, бе как безутешно плаче в прегръдките на Ейдриън. И колко нежен бе той с нея.

Пулсът й се учести.

Като че ли му каза, че го обича. О, молеше се да не го е направила, да е било само сън.

Тя стана от леглото, облече халат и се зае да мие лицето и зъбите си. Мъчеше се да се съсредоточи върху това занимание, ала не успяваше. Спомените продължаха да я поглъщат. Изведнъж се вкопчи здраво в покритата с мрамор тоалетна масичка. Сега вече беше напълно будна и напълно ясно си спомняше всичко, от което се бе опитвала да избяга през последната седмица. По време на гостуването си в Кобли Хаус беше изпаднала в някакво вцепенение, бе неспособна да мисли и да чувства. Сега можеше и да мисли, и да чувства. Страхуваше се да анализира емоциите си в дълбочина, но те бяха в нея — неизбежни, нежни, сурови. Мисълта за Ейдриън и Холанд още й причиняваше болка. Въпреки това сякаш не се чувстваше чак толкова зле. По някакво чудо сърцето й бе непокътнато.

Какво да прави сега с Холанд? Какво би могла да направи? Наистина ли Ейдриън бе толкова нежен и внимателен вчера? Или това също е било само сън?

Никол стисна масичката още по-силно. Искаше да види съпруга си. На всяка цена трябваше да го види. Трябваше да разбере дали си е въобразила цялата онази нежност, цялото състрадание и загриженост, които бе съзряла в очите му. Внезапно това се бе превърнало в единственото важно нещо в живота й, за всичко останало не даваше и пукната пара.

Искаше й се да не е било сън. Толкова силно й се искаше, че просто трябваше да се окаже истина.

Никол се спусна към вратата. Знаеше, че не може да излиза от стаята си в такъв вид, но някаква незнайна сила я тласкаше напред. Мина през дневната и вече се канеше да излезе в коридора, когато видя до вратата кутия, опакована в хартия за подаръци.

Спря пред нея. Беше голям, правоъгълен пакет, подпрян на стената. Изглеждаше като че ли случайно оставен там и после забравен. Никол знаеше, че е за нея. Както знаеше и че е от Ейдриън. Сякаш привлечена от магнит, тя отиде до пакета, вдигна го и разкъса с треперещи пръсти хартията.