Бренда Джойс - Скандална любов

Стоун я пусна и прокара трепереща ръка през косата си, втренчил поглед в нея.

— Исусе! Толкова много благородство. Такова саможертвено благородство!

— Ако бях взела Ейдриън и бях избягала при теб, щях не само да се ненавиждам. След време щях да намразя и теб — прошепна Изабел.

Той трепна. После се отдалечи от нея. Тя го наблюдаваше, сълзите вече се стичаха свободно по лицето й, раменете й се тресяха. Но не издаде и звук.

Когато Стоун се извърна, за да я погледне, неговите очи също бяха пълни с непролети сълзи. Но гневът бе изчезнал.

— Животът никога не е само в черно и бяло, нали? — попита той тъжно. — Има толкова много проклети нюанси на сивото. Защо трябваше да бъдеш жената, която си, Изабел? Всъщност — от устните му се изтръгна горчив смях, — аз се влюбих точно в тази жена.

— Избрах да бъда разделена от теб, но да те обичам, вместо да бъде с теб и да те мразя.

Стоун замълча. Изражението му бе мрачно и дяволски сериозно. Накрая промълви:

— Не бих могъл да преживея омразата ти.

— Тогава разбираш ли ме? — извика тя.

— Да, разбирам самоуважението — каза с тежка въздишка той. Изабел се свлече на най-близкия стол с огромно облекчение.

— Тогава… — прошепна и дори се осмели да го погледне. — Тогава можеш ли да ми простиш?

— Не зная.

Тя бе съкрушена.

— Ами Ейдриън? — поиска да знае той. — И него ли пожертва заради проклетото си благородство?

— Не! — извика Изабел. — Франсис никога не го е обичал, но аз компенсирах това. Удрял го е няколко пъти, но аз скоро го изнудих да престане да го бие — така, както го бях изнудила да го признае за свой син. Изнудих го, като го заплаших, че ще разкрия на всички истината за него — за характера му, за пиянството, за слабостта му към млади момчета и за това как съпругата му е трябвало да го избавя от дълговете му. Тъкмо последното осигури мълчанието му за това, че Ейдриън не е негов син — Франсис не можеше да понесе всички да разберат какъв некадърник е всъщност. Ейдриън не получаваше бащина обич, но аз се опитах да компенсирам това. Ти вече го видя, видя че се е превърнал в истински мъж. Ейдриън, ти трябва да се гордееш с него. Той прилича на теб във всяко едно отношение.

— Но е израснал в страдание.

Тя затвори за миг очи.

— Да, страда. Страда от огромна болка, която го преследва и до днес. Болката от това, че не е обичан. Болката, че баща му го презира. Защитавах го с всички сили. Може би това бе егоистично. Може би си прав, че съм егоистка. Може би направих грешка. Толкова пъти съм се питала дали взех правилното решение. Ти щеше да му дадеш любов. Но нашата връзка нямаше да издържи, ако бях обърнала гръб на брака и живота си. Това щеше ли да направи Ейдриън по-щастливо дете?

Ейдриън осъзна, че е невъзможно да се премислят хилядите възможности. Продължаваше да гледа Изабел, която ридаеше мълчаливо, скрила лице в носната си кърпичка. Вече не изпитваше никакъв гняв. Изведнъж се почувства странно вцепенен. Наблюдаваше очертанията на крехките й, тресящи се рамене и нежните ръце, които притискаха кърпичката към лицето й. На безименния й пръст блестеше огромен сапфир. Венчалната й халка я нямаше.

Тя вдигна глава и го погледна.

Дъхът му спря. Вече не усещаше вцепенението. Изабел не бе двадесетгодишно момиче, но годините не бяха помрачили красотата й. Лицето й не се бе променило. О, да, линиите около устата й бяха по-дълбоки, няколко бръчки се бяха появили край очите, косата й бе по-светла от преди, когато бе почти платинена. Ала чертите й бяха все така поразително красиви. Той с изненада осъзна, че я гледа с онова лудо желание, което не бе изпитвал към друга жена, желание, което само тя бе събуждала у него.

Изабел продължаваше да го гледа с широко отворени очи. Ейдриън стисна юмруци, взря се в зениците й и видя, че тя знае. Видя и още нещо — трепетна, отчаяна надежда.

— Все още си красива, Изабел — каза той предпазливо.

— Остаряла съм.

— Не изглеждаш стара.

— Не прави това.

Стоун се приближи до нея.

— Какво да не правя?

— Не прави това! — Тя се опита да се измъкне от ръцете му, но той бързо я сграбчи и я привлече към себе си.

Сякаш електрически ток премина през него, щом телата им се докоснаха. Нейното бе изящно и меко, женствено и познато. Изабел вдигна поглед към него, окована в прегръдката му. Очите й бяха така ясни и прекрасни — точно каквито ги помнеше.

— Не прави това! — повтори отново тя.

— Защо не? Не сме се променили, нали? Все още се желаем. Искам те.