Бренда Джойс - Скандална любов

За нейно огромно изумление отвътре се показаха чифт бричове за езда, после още един чифт, и още един… Бяха общо шест, всеки в различен цвят — кремав и жълтокафяв, сив и кафяв, зелен. Накрая тя извади и последния чифт, в катранено черно. Нямаше нужда да пробва който и да било, за да е сигурна, че ще й лепнат като по мярка.

Никол се развълнува до сълзи. Притисна панталоните с цвят на абанос към лицето си. Какво означаваше това? Какво ли, за бога, означаваше?

Тя рязко захвърли бричовете настрана и трескаво разрови дрехите, за да намери картичка. Накрая откри една. На нея пишеше само „На скъпата ми съпруга“. Отдолу Ейдриън бе надраскал нечетливо името си.

Тя притисна малката картичка до сърцето си. На скъпата ми съпруга. Бе написал „на скъпата ми съпруга“. Сигурна бе, че това не е просто учтивост. Както бе убедена, че в очите му вчера имаше загриженост и състрадание.

Никол скочи на крака. Вече наистина нищо не можеше да я спре да го открие.

Втурна се по коридора, без да обръща внимание на улисаните в работа прислужници, които прекъснаха заниманията си, за да погледнат учудено дрехите й преди да кажат приветливото си „Добро утро“. Сетне се спусна задъхана надолу по стълбите. Сърцето й щеше да се пръсне. Трябваше веднага да намери Ейдриън!

Без да забелязва лакеите на първия етаж, тя забърза към кабинета му. Внезапно вниманието й бе привлечено от гласове, които идваха от музикалния салон. Бяха щастливи гласове, на мъж и на жена. Никол се спря. Тонът, с който говореха, беше приглушен и интимен. Гласът на мъжа звучеше почти като на Ейдриън. За миг тя си помисли най-лошото и рязко отвори вратата.

Гледката я накара да се закове на място — беше вдовстващата херцогиня, прегърната интимно от някакъв мъж. Двамата се обърнаха и я погледнаха. Лицето на Никол пламна.

— Извинете! — извика тя и заотстъпва назад. — Страшно съжалявам!

После тръшна вратата и се облегна задъхано на нея. Какво ставаше тук, за бога? Всъщност имаше ли значение? Тя трябваше да открие съпруга си!

Нямаше го в кабинета му. Вече тичайки, Никол се обърна и хукна обратно нагоре по стълбите.

Когато затвори вратата на музикалния салон, оставяйки родителите си вътре сами, Ейдриън се почувства виновен и страшно притеснен. Вече не беше сигурен, че постъпва правилно. Ясно бе, че двамата още се обичат, но не беше романтик. В действителност бе изтекла толкова много вода, че надали щяха да успеят да възродят онова, което ги бе свързвало някога.

Докато крачеше по коридора, хвърли за пореден път поглед на часовника си. Скоро щеше да стане десет. Сърцето му трепна. Никол спеше почти от двадесет и четири часа и това започваше сериозно да го безпокои. През нощта бе ходил три пъти до стаята й и всеки път тревогата му ставаше все по-силна. Тя спеше като мъртвец. В шест сутринта все още изглеждаше като в безсъзнание. В осем бе почнала да се размърдва, но още не беше станала.

Реши да я събуди и тръгна към задните стълби, защото оттам пътят бе по-кратък. С приближаването си към стаята й започна да трепери. Предчувстваше, че тази среща ще реши съдбата на брака им. Знаеше, че това чувство е абсурдно, ала не можеше да се отърси от него.

Ами ако тя наистина го обича? Ако това не бе просто някаква лоша шега на въображението му? Ако е чул правилно, а не просто онова, което му се искаше да чуе?

Стаите й бяха празни. Обзето огромно разочарование. Но после чу движение в коридора, обърна се я и я видя, застанала пред него.

— Ейдриън — прошепна тя без дъх.

Погледът му се плъзна по нея. Начинът, по който бе произнесла името му, и блясъкът в очите й запалиха в него див, необуздан копнеж. Искаше направо да я попита дали вчера в каретата наистина е чул това, което мислеше че е чул, но се опита да се овладее.

— Добро утро, мадам. Тъкмо започвах да се тревожа; спите вече почти цяло денонощие.

— Наистина ли? — възкликна Никол, все още задъхана. — И ти си се тревожил?

— Да.

Внезапно тя се усмихна и протегна ръка. Ейдриън видя, че стиска някакво късче хартия. Пръстите й се разтвориха. Не беше късче смачкана хартия, беше малка картичка — картичката, пъхната от него в подаръка, който смяташе да й даде преди седмица.

Те се взряха един в друг.

— Ейдриън — извика Никол. — Какво означава това? Какво означава този подарък?

Той се поколеба.

— Означава, че се държах като идиот и съжалявам за това.

В гърдите й трепна радостна надежда.

— Съжаляваш за Холанд?

Ейдриън я погледна изненадано.