Бренда Джойс - Тайни

Реджина понечи да му отговори, че се чувства твърде изморена, за да пътува днес, което си беше самата истина. Но истинската причина се простираше отвъд физическото й състояние. През изминалата нощ дълги часове се бе опитвала да си втълпи, че Слейд е прав и че наистина е наложително да замине. Не беше успяла. Не беше добре дошла в дома на доведената си майка, а това бе единственото място, където можеше да отиде. Никак не й допадаше мисълта да отседне сама в някой хотел. Самотата не я привличаше, не и в това състояние. Сега, след като знаеше какво в действителност искат от нея семейство Деланза, дали не би могла да владее положението? Би могла дори да се съгласи на евентуален брак със Слейд. Последната нощ бе доказала, че в отношенията им има някакъв потенциал. Но, разбира се, щеше да има нужда от време, за да вземе такова решение, и в никакъв случай не би могла да се съгласи на брак, докато напълно не си възвърнеше паметта.

Но как би могла да обясни всичко това на Слейд, особено сега, когато той ясно й даваше да разбере, че няма търпение тя да напусне Мирамар? Когато й беше ясно, че той не желае да се ожени за нея? Гордостта надделя над всички останали чувства.

— Ще бъда готова след час.

Погледът му внезапно се установи на устните й, объркващо настоятелен. Той кимна, рязко се обърна и напусна стаята.

Реджина се отпусна тежко на меките възглавници. Вече нямаше никакво съмнение — тя страдаше от мисълта, че Слейд е в състояние така лесно да я изхвърли — не само от Мирамар, но и от собствения си живот.

Въпреки добрите си намерения скоро Реджина осъзна, че един час ще се окаже недостатъчен да се облече и да опакова нещата си, повечето от които бяха прилежно наредени в гардероба от някоя неизвестна камериерка — вероятно Лусинда. Не й допадаше мисълта, че момичето се е ровило във вещите й. Това я подсети, че някой бе прегледал обстойно багажа й в хотела в Темпълтън, но не с идеята да го подреди.

В един и половина Реджина реши, че няма друг избор. Не обичаше да я пришпорват. Беше изтощена, физически и емоционално. Имаше нужда от поне един ден пълноценна почивка. Мили боже, едва преди два дни бе изгубила паметта си, а вече й се струваше, че е изминат, цял век. Не искаше да се конфронтира излишно със Слейд, но колкото по-рано му признаеше, че няма да замине днес, толкова по-бързо щеше да се отпусне. Реджина прекоси неохотно двора, тръпнеща в лоши предчувствия за реакцията, която щеше да предизвика. Слейд не беше от типа хора, които спестяват острите си думи, когато са разгневени.

Отнякъде до слуха й долетя гласът на Рик, изтънял от несдържан гняв. Реджина забави крачките си. Макар да знаеше, че е редно да се върне назад, тя продължи да се приближава, внимателно и предпазливо. Когато се оказа достатъчно близо, за да дочуе откъслечни фрази от разговора, подозренията й се потвърдиха: Слейд беше другата страна в някакъв яростен скандал. Реджина не можеше да дочуе предмета на спора, но тялото й се скова от ужас.

— Готов си да тръгнеш срещу себе си, за да ми направиш напук, нали? — ръмжеше страховито Рик.

— През последните десет години нито веднъж не съм тръгнал срещу себе си — отвърна му спокойно Слейд.

— Но сега доброволно се опитваш да отпратиш тази жена! — Изглежда, че съм единственият трезвомислещ човек в тази къща!

— Как ли пък не! На теб не ти пука дали тя ще си тръгне, или ще остане. Искаш само да ми направиш напук!

— Заблуждаваш се, ако си мислиш, че съм склонен да направя каквото и да било заради теб.

Двамата мъже се намираха в трапезарията. Реджина ги виждаше да стоят от двете страни на голямата маса, заплашително наведени един към друг. Тя тъкмо понечи да се обърне и да избяга, когато дочу Слейд да казва:

— Тя иска да си върви. Толкова иска да се махне оттук, че се е осмелила да избяга сама и след като е била хвърлена от кон, е продължила да върви пеша, докато краката й са се разранили. Но знаеш ли какво? Поне тя е умна. Поне тя се оказа способна да прецени какво представляваш в действителност.

— А може би е преценила теб! — отвърна разпалено Рик.

— Може би — съгласи се спокойно Слейд.

Реджина не вярваше на ушите си. Беше ужасена да види как баща и син се нападат ожесточено. Как бе възможно да отправят такива тежки думи един към друг? Обзе я гняв към Рик, когато си спомни как в хотела в Темпълтън бе обвинил Слейд в леност, а после, когато синът му излезе от стаята, се бе вкопчил в облегалката на стола си и разкрил цялата бащина любов, която допреди миг така внимателно беше прикривал.