Бренда Джойс - Тайни

— Какво има? — попита я рязко Рик, вперил проницателните си тъмни очи в лицето й.

Реджина докосна пулсиращото си слепоочие.

— Мисля, че бях на път да си спомня нещо, някого, но образът му мигновено изчезна от съзнанието ми. Вчера ми се случи същото.

— Но това е прекрасно!

Реджина почти не го чуваше. Можеше да се закълне, че вчера споменът за някого се бе опитал да изплува в съзнанието й. Дали паметта й не се опитваше да се завърне? Лицето й се озари от светлия лъч на надеждата. И точно тогава й хрумна, че ако беше обичала Джеймс, то заедно със спомените щеше да се върне и любовта й към него. Тялото й се вцепени.

— Веднага щом си спомниш нещо, трябва да ми кажеш — заши Рик в този момент. — Шерифът иска да говори с теб веднага щом си възвърнеш паметта, дори ако спомените ти са още съвсем смътни.

Реджина остана неподвижна. Не само че вълнението я напусна, но на неговото място в сърцето й се настани смъртен страх. В живота определено имаше неща, които човек би предпочел да забрави.

Страхът навярно се беше изписал на лицето й, защото Рик се наведе през бюрото си и стисна успокоително ръката й.

— Не се притеснявай за шерифа. Това е само формалност.

Но не шерифът беше този, който я притесняваше. Боеше се какво ли ще изпита от загубата на Джеймс, когато най-сетне изплуваше от тази духовна пропаст. А когато паметта й се възстановеше напълно, какво ли щеше да стане е отношенията й със Слейд?

— И така? — усмихна се дружелюбно Рик. — Готова ли си да приемеш за известно време старомодното гостоприемство на нашето ранчо?

Реджина го погледна несигурно. На устните й играеше бледа усмивка. Внезапно бе изпитала невероятно душевно успокоение при мисълта, че миналото за нея продължава да е тъмна територия, защото подозираше, че в противен случай ще да се изправи пред неразрешима жизнена дилема.

— Да, готова съм да остана.

Рик сияеше. Усмивката му беше толкова лъчезарна, че Реджина просто трябваше да му се усмихне в отговор.

Рик затвори вратата на кабинета си, потъна в мисли за момичето. Преди няколко минути бе приключил успешно разговора си с Реджина Шелтън — тя бе приела да остане известно време в Мирамар.

Възрастният мъж въздъхна с облекчение. Този път беше на косъм от загубата. Стиснат ръце на гърба си, вперил поглед в стръмните върхове насреща си, Рик се усмихна бавно. Внушителната планинска панорама, която се простираше на юг, и безбрежните стоманено-сиви води на Тихия океан го поразяваха всеки път, когато приковеше погледа си върху тях. Гордост изпълваше цялото му същество, докато мислеше за земите на Мирамар, които сега бяха негови, а някой ден щяха да принадлежат на Слейд.

При мисълта за Слейд лицето му се смрачи, а в следващия миг в съзнанието му изплува образът на Джеймс. Болката от загубата беше все така непоносима. Това беше най-съкрушителният момент от живота му, а Господ му беше свидетел, че бе преживял много на този свят. Първата му съпруга бе починала при раждането и макар че женитбата им беше уговорена, той беше истински привързан към нея. Никоя жена не заслужава такава смърт. Катерина беше единствената нежна и благородна жена в живота му; нито Полин, майката на Слейд, нито Виктория притежаваха нейната деликатност.

Реджина обаче силно му напомняше за Катерина. Тя притежаваше нещо от нейния мек и щедър нрав.

Смъртта на Катерина постави началото на една дълга поредица от лични трагедии, които съпътстваха целия му живот. Двамата с баща му бяха управлявали ранчото, докато старият не беше повален от мозъчен удар. Болестта го остави парализиран и ням. Рик бе силно привързан към баща си, но в онзи злополучен ден той умря и на негово място остана само бледо подобие на човек. В продължение на две дълги, мъчителни години, той наблюдаваше физическото страдание на баща си, докато смъртта милостиво покоси и тялото му, както болестта бе отнела сърцето и душата му.

По онова време Полин вече го бе изоставила. Това беше единствената жена, която някога бе обичал, макар през цялото време да беше съзнавал, че тя не е нищо повече от една блудница с невинна физиономия. До ден днешен Рик не беше сигурен дали решението й бе предизвикано от постоянно съпътстващото ги безпаричие, или от собствената му личност. Той подозираше, че тази жена никога не го бе обичала истински, а бе преследвала илюзиите си за огромно състояние — нещо, което Деланза никога не бяха притежавали. Бракът им продължи съвсем кратко — малко повече от година. Рик почти беше склонен да тръгне след нея, да я помоли да остане. Но гордостта му надделя, защото тя го напускаше заради друг мъж. Само той знаеше колко тежко и болезнено бе усилието му да я остави да си отиде.