Бренда Джойс - Тайни

— Ако още веднъж открия, че си се опитала да се намесиш в делата ми, ще те изхвърля на улицата, Виктория.

Един безкраен миг тя остана втренчена в него, сякаш се опитваше да разгадае намеренията му, после се усмихна.

— Няма да го направиш.

— Така ли? Мислиш, че акробатичните ти номера в леглото са в състояние да ме спрат?

За миг Виктория сякаш се обърка. После се овладя и му отвърна с усмивка:

— Няма да ме изхвърлиш, Рик. Може да ме ненавиждаш, но същевременно се нуждаеш от мен. Никой друг не те разбира толкова добре, колкото го правя аз, поне никоя друга жена. И не говоря само за сексуалния ни живот.

— А може би точно там е проблемът — отвърна й Рик със зловеща усмивка. — Може би точно там е разковничето, Виктория.

Тя зяпна от изненада.

В следващия миг се овладя.

— Едуард също е твой син. И никога не ти е обръщал гръб. Ако го помолиш, Едуард ще направи всичко за теб. Слейд никога, никога не би си помръднал пръста за теб, и ти прекрасно го знаеш.

Погледът на съпруга й беше отнесен и загадъчен.

— За последен път те предупреждавам: стой далече от това. Слейд ще се ожени за Елизабет и ще наследи Мирамар. Този път Слейд ще се пречупи. Този път ще постъпи така, както аз искам. Ще видиш.

Слейд положи внимателно Реджина на леглото.

Тя се обърна на мекия дюшек и се почувства уютно в топлата стая. Лежеше неподвижна на леглото и не откъсваше поглед от мъжа над себе си.

Изражението му бе непроницаемо. Тя приседна, после внезапно си спомни, че е полугола и придърпа одеялото върху тялото си. Дивият бяг в студения дъжд бе отнесъл безразсъдството, което бе обхванало душата й. Все още се боеше от него, все още не можеше да забрави и да си прости онова, което почти се бе случило, но сега беше в състояние да се владее.

— Мисля, че не трябва да си тук.

— Права си. Това е последното място, където би трябвало да съм. — Той не се помръдна.

Тя наблюдаваше безмълвно водата, която се стичаше по лицето му, по мократа жилетка и гладкия му корем. Тъмната му кожа блестеше от влагата. Реджина отмести погледа си. Да, вече можеше да контролира действията си, но натрапчивото присъствие на този мъж й действаше изнервящо. Особено тук, в нейната спалня.

— Сега ти си на път да хванеш пневмония. — Тя се усмихна неспокойно.

— Аз съм силен. Преживял съм далеч по-страшни неща. — Внезапно той повдигна крайчето на одеялото от краката й. — Това не беше особено умно от твоя страна — каза мрачно Слейд. — Имаш десетина мехура, всичките спукани и кървящи. Това е безумие. След като се изкъпеш, превържи краката си в марля, напоена с мехлем. Не бива да ходиш известно време.

— Добре. — Реджина погледна затворената врата. — Мисля, че трябва да си вървиш, преди да си ме компрометирал.

Той я погледна остро.

— Няма да те компрометирам, Елизабет. Ако съм имал такова намерение, все още щеше да си в долината. Утре ще те отведа в града. Ако съм знаел колко твърдо си решена да напуснеш това място, щях да ти помогна още сутринта, когато ме помоли за това.

Колкото и абсурдно да беше, думите му я накараха да изпита чувство на вина. Той възприемаше опита й за бягство като акт, насочен лично срещу него. А дали не беше така? Не беше ли наистина бягството й отмъщение срещу самия Слейд? Той не изглеждаше особено засегнат от случилото си. В действителност Слейд се държеше така, сякаш нищо нередно не се е случило помежду им.

— Утре ще ме заведеш в града? — попита колебливо тя.

— Освен ако не предпочиташ някой друг да те заведе. Например Едуард — моят галантен брат.

Лицето й пламна. Преди половин час Слейд не се бе държал като джентълмен, но беше спасил живота й — отново. А тя сякаш имаше някаква слабост към него независимо какво говореше и вършеше. В момента не й допадаше, че той се надсмива над себе си.

— Разбирам какво искаше да направиш — прошепна смутено Реджина. — Просто… не бях на себе си… на момента.

— Защо се опитваш да ми спестиш укорите? Ти беше права. Аз не съм джентълмен и никога няма да бъда. Не искам да бъда. А ти, очевидно, си дама. Честно да ти призная, нямам и най-малката представа как да се държа в твое присъствие. — Той поруменя.

— Не.

— Не си ли дама? — Ъгълчетата на устните му едва доловимо се извиха.

Това бе първият му опит да прояви чувство за хумор. Реджина се усмихна.

— Разбира се, че съм дама. — Усмивката й угасна. — Слейд, съжалявам, че изрекох това. На вид ти си груб човек, но несъмнено си и джентълмен и няма нищо нередно в поведението ти в мое присъствие.