Бренда Джойс - Тайни

Озадачаваше го и странната употреба на думите в останалата част от писмото. Защо не беше споменала просто, че един ден той ще се върне у дома? Реджина пишеше, че той ще си дойде у дома, сякаш се прибираше в техния дом, или сякаш се завръщаше при нея у дома. Беше написала също, че той ще има нужда от кураж, за да го стори, а последните й думи, отправени към него, го описваха като страхливец. Нямаше никаква логика. И именно липсата на логика го караше да мисли невъзможното. Слейд отчаяно отказваше да се поддава на фантазиите си. Реджина несъмнено беше в Лондон, готова да се омъжи за своя херцог. Тя не го очакваше в Мирамар, изпълнена с любов и себеотдаденост. Защото, ако тези безумни фантазии бяха истина, Слейд знаеше, че няма да намери сили да я отпрати втори път.

Не, не беше истина; той беше само един безумно влюбен глупак. И колкото повече се отдаваше на мечти, толкова повече болка щеше да изпита при сблъсъка с реалността. Трябваше да се опита да я забрави, но това беше като да накара слънцето и луната да променят извечния си ход.

Господи, колко му липсваше!

Ксандрия и Чарлз вече го очакваха. Едуард също беше с тях. Слейд не беше изненадан от присъствието на брат си. Макар през последните дни да се беше изолирал от света, той знаеше, че те с Ксандрия са станали почти неразделни. Двамата имаха поне десет години разлика във възрастта и Слейд не проумяваше какво се върти този път в главата на отдавнашната му приятелка. Но ако преди време би я осъдил строго, сега нямаше право да съди. Надяваше се поне приятелството на Едуард да я накара да осъзнае, че е крайно време да си намери някой приятен мъж, когото да обикне и за когото да се омъжи.

Чарлз изглеждаше прекомерно сериозен; Ксандрия беше просълзена и подсмърчаше в смачканата си носна кърпичка.

— Ще ми липсваш, Слейд — прошепна тя. — Но не плача от себичност. Плача, защото се радвам да видя, че най-после се прибираш у дома, където ти е мястото.

— Страхотно — вметна провлечено Едуард.

Слейд отстъпи назад от Ксандрия.

— Чувствам, че дължа това на Реджина.

Изведнъж всички замлъкнаха.

Слейд поруменя.

— Единственото нещо, което Реджина не можеше да понесе, беше непримиримата вражда между двама ни с Рик. Наречете го чувство за дълг, ако искате. Но аз се прибирам вкъщи и двамата с Рик ще трябва да изгладим нещата помежду си веднъж и завинаги.

Чарлз пристъпи царствено напред.

— Крайно време беше, Слейд. Опитай се да не съдиш баща си твърде строго. И бащите понякога грешат.

Слейд се намръщи.

— Няма да е лесно, но ще дам всичко от себе си.

Чарлз го прегърна приятелски.

— Ти можеш да постигнеш всичко, стига само да решиш. Ти си също толкова решителен, колкото си умен и проницателен. Надявам се следващия път, когато се срещнем, раздорите с баща ти да са само смътен спомен в миналото.

Слейд не беше чак толкова ентусиазиран, колкото добрия стар Чарлз.

— Е, бъдещето ще покаже. Чарлз, искам отново да ти благодаря за заема. Нямаш представа колко много означава за мен помощта ти. — Слейд говореше истината. Вече не смяташе да продава къщата „Хенеси“, за да събере още пари. Реджина обичаше това място. Той ясно си спомняше с каква настървеност го бе убеждавала да не го продава. Сега това също бе негов дълг.

Едуард го придружи чак до гарата. Чарлз и Ксандрия до последно махаха след тях за сбогом. После Слейд погледна брат си, седнал до него в каретата.

— Защо ли ми се струва, че искаш да ми кажеш нещо?

— Защото е така. Кога най-после ще се съвземеш и ще тръгнеш след нея?

Слейд се напрегна.

— Ти я обичаш. Това е очевидно. Недей да се правиш на твърдоглав глупак. Не зная какво се е случило и каква е причината да те напусне, но трябва да я последваш.

— Не се меси — изсумтя предупредително Слейд.

— Но аз вече съм замесен, със или без твоята благословия.

— Какво трябва да означава това? — Слейд се взираше мрачно в брат си.

— От самото начало знаех коя е тя.

Брат му изглеждаше стъписан. Едуард докосна успокоително ръката му.

— Не ти го казах, защото знаех, че имаш нужда от нея. Ти все още се нуждаеш от тази жена. Трябва да си го признаеш. Поне пред себе си признай тази истина.

— Добре! — избухна внезапно Слейд. — Аз се нуждая от нея, но тя няма нужда от мен. Това задоволява ли те?

— Не! Ти си сляп! Тази жена е влюбена в теб до мозъка на костите си! Нима не разбираш?

— Забрави тази тема!

— Не! Никога няма да забравя. Не ти казах истината, защото исках вие двамата да се ожените, да се опознаете и да бъдете щастливи! Но ти пожела да я отблъснеш. Не разбираш ли? — извика отчаяно Едуард. — След цели десет години си помислих, че най-после ще се освободя от натрапчивото си чувство за вина, че накрая ще изкупя греховете си!