Бренда Джойс - Тайни

Реджина се усмихна. Усмивката й беше колеблива и все пак — първата й искрена усмивка за вечерта.

— Не ми изглеждаш добре — отбеляза откровено Рик. — Достатъчно си се изморила за тази вечер. Слейд трябва да те откара у дома.

Погледът й се замъгли от сълзи — сълзи, които нямаха нищо общо с налегналите я нещастни мисли. Тя посочи към салона.

— Той е някъде там. Върви при него, Рик.

Вместо да се помръдне, Рик промълви:

— Не трябваше да идвам тук.

— Не — отвърна припряно Реджина. — Трябваше да дойдеш. — Тя го хвана под ръка. Наистина се нуждаеше от малко освежаване, но това тук беше по-важно. — Ела с мен.

Рик неохотно й позволи да го отведе в салона.

Накрая откриха Слейд, застанал сам под една саксия с огромно палмово дръвче. Хрумна й, че самотната му стойка под дръвчето е също толкова умишлена и целенасочена, колкото и самоналожената изолация от живота в Сан Франциско — и също толкова безсмислена.

И тогава той ги видя. Очите му се разшириха от изненада.

Рик кимна към сина си.

— Хубаво тържество.

— Не вярвам на очите си — пророни Слейд. — От десет години живея в града и ти никога не си идвал да ме видиш. А сега, само за една седмица, идваш вече втори път. Нищо не разбирам.

Рик пъхна смутено ръце в джобовете си.

— Дойдох в града да говоря с жена ти. Но след като тя отказа да те помоли да се върнеш у дома, реших сам да го направя.

— Какво?

— Чу ме добре. Ти си тръгна, Едуард също замина. Не мога да управлявам ранчото съвсем сам.

— Разбира се, че можеш, Рик. Дори докато Джеймс бе още жив, ти пак го управляваше сам.

Реджина реши, че е редно да се намеси.

— Слейд, баща ти току-що те помоли да се върнеш у дома!

— Чух. Ще помисля над това.

— И какво толкова има да се мисли? — избухна гневно Рик. — Нима предпочиташ тази мизерна дупка пред Мирамар? Там е истинският живот, момче! Това тук е само фантазия и нищо повече!

— Може би ще трябва да помисля колко време ти отне да ме повикаш у дома. И защо ме викаш сега, след като никога преди не си го правил.

— Престанете! — извика Реджина. — Защо и двамата просто не загърбите ненужната си гордост и не си признаете, че се нуждаете един от друг? Защо? О, вървете по дяволите! И двамата!

Реджина се обърна и излетя от стаята, преминала най-после границите на търпението си. Не издържаше повече на това напрежение! Тя се откъсна от тълпата и се озова на терасата сама сред дузина хартиени луни. Впила пръсти в железния парапет, Реджина се бореше със сълзите.

— Проклет да си! — не й се мислеше за Слейд. — Безмилостен твърдоглав инат! — След като бе отказал да се помири с баща си, дали щеше да откаже и мира с нея? Какво трябваше да направи Рик, за да стигне до душата му? Какво трябваше да стори тя, за да спечели сърцето му?

— Реджина?

Тя се напрегна. В момента баща й беше последният човек, когото би искала да види.

— Моля те, остави ме!

— Не мога, не и когато си толкова разстроена. — Той обгърна нежно раменете й. — Защо съпругът ти не е до теб? Защо не се опита да те успокои?

Реджина го погледна безутешно.

— Защото имаме проблеми. Не се ли радваш да го чуеш?

Никълъс приседна до нея на дървената пейка.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Не.

— Обичам те, Реджина. Последното, което би могла да очакваш от мен, е да размахам пръст с думите: „Нали ти казах.“

Реджина покри лицето си с ръце.

— Всичко върви на зле, и макар да не зная защо, все още го обичам. Знам, че можем да оправим някак си нещата. Знам, че мога да го направя щастлив — че двамата можем да бъдем щастливи. — Тя вдигна глава и погледна предизвикателно баща си. — Но ако си дошъл да тържествуваш, ако си мислиш, че ще го напусна само защото не всичко върви по мед и масло, грешиш.

— Не съм дошъл да тържествувам — отвърна й Никълъс. — Майка ти е права, Реджина — ти наистина много си пораснала, откакто те видяхме за последен път.

— Вярно е, татко. В Англия бях само едно наивно момиче — симпатично, но неопитно. Но не и сега. В момента съм готова да се боря за онова, което наистина желая.

— Знаеш ли, аз се гордея с теб.

Реджина се задъха.

— Какво каза?

— Че се гордея с теб. Може би ти искрено обичаш този мъж. Момичето, което оставих в Тексас, никога нямаше да устои на несполуките, които ти преживя, и никога нямаше да чака с гордо вдигната глава онези, които занапред предстоят. Трудно ми е да те позная, Реджина.

— Приемам думите ти като комплимент.

— Те са комплимент. Променила си се. Станала си завършена и силна личност. Трудно ми е да те оставя да се оправяш сама в живота. Майка ти непрестанно ми повтаря, че е време да те оставя да живееш свой собствен живот, да вземаш свои решения, за добро или за лошо. Аз съм свикнал да те предпазвам. Но сега осъзнавам, че трябва да се оттегля.