Бренда Джойс - Тайни

— Истината ли говориш? — извика развълнувана Реджина.

Никълъс въздъхна.

— Трябва също да ти се извиня. Опасявам се, че реагирах бурно на женитбата ти, когато пристигнах в Сан Франциско и бях внезапно известен за твоето решение. Но тогава очаквах да ме поздрави малката ми дъщеря, а не пораснала и зряла жена. Каквото и да направиш със своя брак, аз съм готов да уважа решението ти.

Реджина остана безмълвна.

Никълъс пое в дланите си двете й ръце.

— С други думи, ще подкрепя безусловно решението ти да останеш съпруга на Слейд Деланза.

— Татко! — Тя увисна на врата му като малко момиче. — Толкова много ти благодаря, че не си изгубил вярата си в мен.

— Ти напълно я заслужаваш. Разбира се, няма смисъл да те лишавам и от наследството ти.

Реджина отново го прегърна.

— Разбира се! Знаех си, че ще промениш решението си. Благодаря ти, татко. Не само за парите, от които Слейд се нуждае, но и за доверието, че ще постъпя по правилния начин.

Пристигнаха вкъщи в полунощ. Бяха оставили тържеството в разгара на веселбата. Реджина се чувстваше окрилена. Баща й бе променил решението далеч по-скоро, отколкото беше очаквала. Сега се чувстваше готова за истински празник. Но когато се опита да хване Слейд под ръка, той се отдръпна.

Щом се озоваха сами в спалнята си, той се затвори в себе си. Стоеше далече от нея, самотна фигура до тъмния прозорец. Реджина реши, че това не е моментът да обсъждат баща й и нейното наследство. Но определено беше крайно време да обсъдят своята връзка.

— Слейд, може ли да поговорим?

Той бавно се обърна. Лицето му беше по-мрачно от всякога.

— Да, трябва да поговорим.

Тя се вцепени.

— Защо ли ми се струва, че се каниш да ми кажеш нещо, което няма да ми хареса?

— Очевидно ме познаваш добре.

— Слейд, не те познавам и наполовина толкова добре, колкото бих искала.

Той си пое дълбоко дъх.

— Никак не ми е лесно. Не искам да ти причиня болка. Може да не ми повярваш, но обмислям това от доста време. — Очевидно му костваше неимоверни усилия да продължи.

Реджина беше ужасена. Защото инстинктивно долови онова, което щеше да последва.

— Не.

— Реджина, това беше една недопустима грешка още от самото си начало.

— Не — прошепна тя. — Не, не го казвай! Не беше грешка! Слейд, та аз те обичам!

Той трепна.

— Реджина, не можем да продължаваме по този начин. Аз поне не мога.

От устните й се изтръгна болезнен стон.

— Най-добре ще бъде още утре да се преместиш в дома на чичо си — добави безмилостно той, без да откъсне поглед от прозореца. — Тази вечер ще спя в кабинета. — Той замълча за миг. — Съжалявам.

— Не. — Най-после гласът й се възвърна, макар и висок и отчаян. — Това е нелепо. Аз те обичам. Просто преживяхме няколко по-лоши дни, това е всичко. Аз…

Той сграбчи бравата на вратата, кокалчетата му побеляха.

— Късно е вече. Днес заведох дело за развод.

Месец по-късно Слейд заключи къщата на „Голф стрийт“. Най-после щеше да се върне в Мирамар. Отне му цял месец да намери подходящ заместник за мястото си и да го въведе в работата за Чарлз Ман. А сега не само затваряше къщата, в която бе живял толкова години, но и щеше да върне ключовете на собственика. Вътре оставаха заключени толкова много спомени, че не смяташе някога да се завърне пак при тях. Но спомените щяха да го преследват цял живот, колкото и да се опитваше да им се изплъзне.

Реджина го беше напуснала. Тръгна си в нощта на тържеството, малко след като той й съобщи, че е задвижил нещата по развода. Това беше нощ, която отчаяно копнееше да забрави и която никога нямаше да изтрие от съзнанието си. Защото след като първоначалният й шок премина, Реджина избухна в гняв.

— Как се осмеляваш да се отричаш от брачния си обет? — крещеше буйно тя. Миг по-късно към него полетя една ваза. Целият й несдържан темперамент, грижливо прикриван до момента зад маската на благоприлична сдържаност, тогава изплува на повърхността.

Той трепна, изненадан от този изблик на емоции, но не каза нищо, защото просто нямаше какво да каже.

— Ти си само един малодушен страхливец, Слейд Деланза! Подвиваш страхливо опашка при най-малкия намек за проблем. Но си също и глупак, защото двамата можехме да бъдем щастливи, безумно щастливи само ако ни беше дал този шанс! — По лицето й се стичаха горчиви сълзи. — Но аз нямам достатъчно сила и за двама ни, вече не! Проклет да си!

Тя се втурна надолу по стълбите, преплитаща крака в дантелите на прекрасната си бална рокля. Миг по-късно Слейд осъзна, че и той се е втурнал след нея, разкъсван на две, безумно копнеещ да извика отчаяно подире й. Но тя вече прекосяваше прага на неговия дом, без дори да си вземе палто, и потъна в тъмнината на нощта.