Бренда Джойс - Тайни

Рик остана безмълвен.

Слейд обезумя. Той пристъпи решително към баща си и сграбчи вълнената яка на ризата му. Рик беше по-висок и по-едър от него, но Слейд беше толкова заслепен от гняв, че го повдигна няколко инча над земята.

— Страхливец! — Слейд с изненада осъзна, че несъзнателно повтаря думите на Реджина и че ситуацията силно напомня за деня, в който двамата се изправиха настръхнали един срещу друг. Само че тогава слагаха край, а сега се надяваше да поставят едно ново начало.

Най-после Рик успя да отблъсне ръцете му.

— Ти ме напусна! Ти беше този, който не изпитваше никакви чувства, никаква привързаност, никаква любов! Ти ме напусна, проклет да си, също като безотговорната си майка преди теб!

— Ти ме остави да си отида!

— Трябваше ли да те моля да останеш? — извика мъчително Рик.

— Да! Да!

Бавно, мъчително, Рик промълви:

— Ти си син на майка си, и толкова много приличаш на нея. Аз обичах майка ти. Но тя разби сърцето ми, Слейд. А после и ти го направи.

Слейд беше стъписан.

— Когато тя си тръгна, не я помолих да остане. После не помолих и теб. Никога не съм съжалявал, че не я върнах у дома, но от десет години не мога да си простя, че не върнах теб.

— Господи — прошепна слисан Слейд. — Мислех си, че ме мразиш.

— Кой баща е способен да мрази собствения си син?

— Но ти винаги подчертаваше колко е съвършен Джеймс, а аз сякаш никога не правех нищо правилно.

— Не исках да издавам чувствата си, защото твърде много приличаше на нея и се боях, че един ден ще ме предадеш, както го направи тя. Но така и не намерих правилния подход. Исках да унищожа онзи бунтарски хъс, който бе залегнал дълбоко в душата ти. А вместо това успявах само да го разпаля. Нямаше нужда да се притеснявам за Едуард и Джеймс — но знаеш ли колко безсънни нощи съм прекарал заради теб?

— Притеснявал си се за мен?

— Притеснявам се за теб, откакто си навършил три месеца.

— Откакто тя те е напуснала.

— Откакто тя ме напусна — прошепна дрезгаво Рик.

Слейд беше шокиран.

— Най-смешното в цялата ситуация е, че ми отне безкрайно дълго време да проумея, че макар да приличаш външно на нея, душевно имаш малко общо с майка си. Ти си истински Деланза, от главата до петите.

Слейд наведе глава.

— Не, аз нямам нищо общо с нея. — Гласът му трепна.

— Опитвам се някак да ти поискам прошка — пророни тъжно Рик. — Наистина съжалявам. От десет години не мога да си го простя!

Слейд гледаше настойчиво баща си.

— Но защо, по дяволите, не ми каза всичко това по-рано?

— Може би просто не съм знаел как да ти го кажа — прошепна Рик. — Може би имах нужда точно от онази малка птичка, която неспирно чурулика в ушите ми, за да разбера кое е истински стойностно на този свят. А може би трябваше да изгубя един син, за да проумея, че не мога да понеса да изгубя и още един.

Слейд избърса сълзите от очите си и си пое дълбоко дъх. Никога, и в най-безумните мечти, не беше си представял, че Рик е способен да пази в душата си толкова много обич. Беше поразен.

Рик се изкашля.

— Трябва да пийна нещо. След цялото това напрежение наистина се нуждая от нещо силно. Ще се видим на вечеря.

Все още неспособен да проговори, все още издъно поразен, Слейд кимна безмълвно с глава. Той самият се нуждаеше от малко усамотение, за да дойде на себе си. Видя как баща му потъна в къщата и си пое дълбоко дъх. Но все още не бе дошъл моментът да си възвърне равновесието, още не. Защото след като пое тежките чанти с багаж, несъзнателно вдигна очи към вратата на стаята си.

Там стоеше Реджина, тежки сълзи капеха по ангелското й лице. И съвсем не беше сън.

Реджина не можеше да спре сълзите си, но това бяха благословени сълзи на щастие. Въпреки цялата мъка и тревога, изживени през изминалия дълъг месец, сега се радваше заради Рик и Слейд, защото двамата най-сетне намериха куража да разровят пепелта на миналото и да признаят безграничната си обич един към друг.

Тръпнеща от вълнение, тя търпеливо чакаше Слейд да се възстанови от шока, причинен от изненадата да я намери тук, в Мирамар. Слейд беше у дома. Това беше моментът, който с такова нетърпение и страх беше очаквала през целия този безкрайно дълъг месец. И как иначе би могло да бъде? Очакваше съпругът й да избухне в гняв, задето не се е подчинила на тежката му воля.

Но сега имаше сили да се изправи срещу този гняв. Имаше сили да го овладее. В нощта на тържеството беше изрекла неща, за които съжаляваше, но които си бяха горчивата истина. Слейд бе предпочел да сложи край на брака им, вместо да се бори за семейното им щастие — едно малодушно и безхарактерно решение. В онази нощ нещо в нея се бе пречупило. Напрежението и стресът в дните преди празненството, последвани от невероятното решение на Слейд, я подтикнаха към необуздан изблик на гняв. Но дори и тогава Реджина бързо намери сили да се овладее. Само час по-късно в любящите обятия на майка си, тя осъзна, че не може и няма да му позволи да разруши техния брак и общото им бъдеще. Щеше да се бори за щастието си, без значение колко време и усилия щеше да й коства това решение. Искаше да живее точно с този мъж. Той заслужаваше всякакви жертви.