Бренда Джойс - Тайни

Реджина излезе тичешком от къщата. Пътеката се виеше покрай морето, което се криеше зад стръмния скат на отсрещния хълм. Скоро къщата изчезна зад гърба й. Реджина се закова на място, когато видя малката гробница насреща си. Там, пред един пресен надгробен камък, стоеше нейният съпруг.

Реджина пристъпи бавно. Не искаше да се натрапва в този миг. Хрумна й, че имаше известна ирония в опита му да намери усамотение в гробница и утеха при един мъртъв човек. Или се опитваше да погребе чувствата си? Тази мисъл я вбеси. Откакто се бяха срещнали, Слейд все се опитваше да потиска емоциите си. Нямаше да му позволи и този път да зарови главата и сърцето си в пясъка. Щеше бавно и решително да го подмами да приеме чувствата си, дори това да й отнемеше и цял един живот.

Слейд стоеше до камъка, пъхнал ръце в джобовете, скръбно привел глава. Реджина не можеше да разбере дали в момента той се моли, скърби или размишлява. Роклята й прошумоля и издаде присъствието й. Той не се помръдна. Тя пристъпи зад него и след миг колебание се подчини на сърцето и инстинктите си — пъхна ръката си в неговата и се притисна към тялото му.

Слейд беше напрегнат. Не каза нищо. Реджина също замълча. Той приемаше присъствието й безусловно; засега това й бе достатъчно. Просто стояха така, потънали в тишина, докато слънцето се спускаше зад хоризонта. Някъде над тях се извиха чайки и изчезнаха във вечерната мъгла. В полумрака надгробните камъни хвърляха странни сенки върху земната повърхност — продълговати и зловещи.

Най-после Слейд се обърна към нея. Очите му бяха огромни и питащи.

Реджина се усмихна смело.

— Здравей, Слейд.

Той протегна към нея ръка. Приятно изненадана, тя му подаде своята. Слейд преплете пръсти с нейните.

— Има ли Едуард нещо общо с решението ти да дойдеш в Мирамар?

— Едуард? Не.

— Странно. — Той се взираше в нея. — Ако отново те отпратя, няма да си тръгнеш, нали?

— Не, няма да си тръгна.

— Предполагам, че си решила да останеш завинаги.

— Да.

Ъгълчетата на устните му се извиха в едва доловима усмивка. Последният лъч слънчева светлина се плъзна бавно по хребета и Реджина видя блясък от сълзи в очите му.

— Странно е как човек може да се заблуждава толкова дълго. Време е да се призная за победен.

— Какво имаш предвид? — прошепна Реджина.

— Не бях щастлив без теб. Искам да бъда щастлив, Реджина. — Гласът му беше накъсан и тих.

— Позволи ми да те направя щастлив. Мога да го постигна! И ще го сторя!

Той почти се засмя, звукът се изтръгна от устните му, пресипнал и груб. После обгърна нежно раменете й.

— Мисля, че вече го направи.

Реджина въздъхна от облекчение и се облегна удобно на него. Слейд нямаше повече да се бори срещу техния брак, нямаше да се бори срещу нея. Тя искаше повече, искаше да извоюва любовта му, но за това разполагаше с цялото време на света. Сега бе изпълнена с увереност. Тя се усмихна и обходи с поглед раззеленените хълмове около тях — приказната корона на Мирамар.

— Виж — прошепна Реджина. — Мирамар ни се усмихва.

И наистина изглеждаше така. Мастиленосиньото небе обгръщаше в прегръдка заоблените хълмове на Мирамар, а те сякаш оживяваха за свой собствен живот, озарени от някакво магическо веселие. Не, тръсна Реджина глава, това бяха само ситни капчици мъгла, и, разбира се, нейното въображение.

Скоро животът влезе в нормалните си рамки и придоби свой неизменен ритъм. Много работа чакаше да се отхвърли, и едновременно баща и син приеха предизвикателството присърце. Още в първите дни след завръщането си Слейд нае дузина работници. Всяка сутрин той извеждаше малката си дружина и трескаво разчистваха земите, където напролет щяха да се посеят първите семена от бъдещето на Мирамар. Времето не беше на тяхна страна и всички го знаеха. Слейд бе обещал премии на работниците, ако успееха да почистят половината площ за тридесет дни. Той самият не ги гледаше безучастно отстрани. Всяка вечер се връщаше от полето изтощен, но неописуемо доволен и задължително описваше на жена си какво е свършил през деня, докато вечеряха. Реджина беше добър слушател и жадно поглъщаше всяка негова дума. Тя искрено се надяваше съпругът й да успее в начинанието си, макар задачата да й изглеждаше трудно постижима.

Рик никога повече не каза и дума за промените, които трескаво се привеждаха в ход. Реджина знаеше, че за да спечели тази битка, Слейд се е възползвал от непозволени средства, но не го обвиняваше. Във всяко начинание тя твърдо подкрепяше съпруга си и освен това знаеше, че когато Рик си науми нещо, единственият начин да го накараш да размисли е да го притиснеш до стената. Все пак той работеше редом със сина си, също толкова увлечен в неравната битка с времето, колкото и всички останали.