Бренда Джойс - Скандал

Ан отстъпи назад.

— Да не би да си разговарял с майка си?

Дом замълча.

— Тя не ме харесва — припряно каза Ан. — Никога не ме е харесвала, поне не и след като се оженихме. Смешно е да си мисли, че бих могла да подтикна дядо ти към каквото и да било. Та той е един от най-умните хора, които и ти, и аз познаваме!

— Но не може да си недоволна от действията му.

Преди да отговори, Ан облиза устни. Едва сега осъзна, че е обгърнала раменете си с ръце.

— Не съм искала нищо — нито от него, нито от теб. Но след тези четири години — тя извърна поглед, за да скрие от него отчаяната си борба да се овладее — не бих отказала такъв подарък.

Той не сваляше очи от нея.

— Така да бъде. Реших да приема това, което е направил Ръдърфорд.

Думите му я смаяха.

— Уейвърли Хол е твой. — Дом се усмихна и посочи с жест към къщата. Но усмивката не стигна до очите му.

Ан знаеше, че е рано да му благодари. Нямаше му доверие. Той беше намислил нещо. Битката — защото това си беше битка — едва бе започнала. Имаше чувството, че Дом току-що бе очертал бойното поле и фронтовите линии.

— Естествено — продължи тихо той, — очаквам да проявиш щедрост и гостоприемство към майка ми. В противен случай ще застана срещу теб.

— Нямам намерение да лишавам майка ти от нищо — възмутено възкликна Ан.

Той я изгледа хладно, сякаш преценяваше не само истинността на думите й, а и цялостния й характер.

Ан трябваше да разбере. Да разбере дали и той като останалите я смята за подла интригантка.

— Откакто се оженихме, хората се отнасят зле с мен. Надявам се, че не си обърнал внимание на долните приказки по мой адрес. Те не са верни.

— Ако имаш предвид приказките, че ти не си нищо повече от една американска авантюристка и че се стремиш единствено към богатство — да, правя всичко възможно да не им обръщам внимание.

Сърцето й запърха от облекчение.

— Но си ги чул.

Усмивката му бе плашеща.

— Аз имам много приятели, Ан. Повечето от тях толкова очевадно се стараят да не споменават и дума за обстоятелствата около нашата женитба и за твоя произход, че човек може да умре от смях. Няма нужда да съм гений, за да разбера какво мислят.

Облекчението й се изпари.

— Те са несправедливи. Всички до един. Не съм планирала онази нощ в градината! Не съм и мечтала… — Тя замлъкна и се изчерви, после промълви: — Дори не знаех.

Дом вдигна вежди.

— Със сигурност поне ти си спомняш какво се случи тогава — прошепна отчаяно Ан.

Погледите им се срещнаха, сплетоха се. Ан съжали, че бе споменала онази незабравима нощ… и все пак знаеше, че не би върната думите си назад, дори и да можеше.

Вперил дръзко очи в нея, Дом отговори почти шепнешком:

— Спомням си.

Тя преглътна, неспособна да проговори.

— А сега… за Патрик.

— Ти направи грешка — бързо каза Ан. Слава Богу, че Дом бе сменил темата. Никога повече не биваше да засяга толкова интимни въпроси.

— Нима?

— Патрик е мой братовчед и приятел. А не… любовник.

Той се усмихна сдържано, заплашително.

— Ан, аз съм достатъчно разумен човек. Мога да разбера и дори да приема факта, че през четирите години, в които ме нямаше, си подирила приятелството на друг мъж. Вината за това, естествено, е изцяло моя. Но не съм съгласен това приятелство да продължи и занапред.

Ан кипна.

— Между нас не съществува приятелство в смисъла, който ти влагаш в него — изсъска тя. — И как се осмеляваш да очерняш мен, след като ти си този, който има морала на уличен котарак!

— О-хо! — възкликна Дом. — Възможно ли е да ме ревнуваш от моите приятелки?

— За нищо на света! — извика Ан. — Много отдавна вече не ме е грижа какво правиш и с кого го правиш!

Той й се изсмя.

— Мисля, че в момента лъжеш, Ан. Но искрено се възхищавам от твоята гордост — погледът му се плъзна надолу, — както и на други неща у теб.

Тя почервеня и се обърна с намерение да побегне. Беше толкова ядосана, че не знаеше на какво би била способна, ако останеше още миг с него. Боеше се, че може дори да го удари. А и той определено си го заслужаваше заради арогантността и нахалството си.

Но Дом я сграбчи за ръката и я принуди отново да се обърне с лице към него.

— Всичко приключи, Ан. Стой настрана от Патрик.

— Между нас няма нищо — задъхано извика Ан. — Пусни ме.

Той я стисна по-здраво и се взря в очите й. Ан се вцепени.

Сега бяха толкова близо един до друг, че кракът му докосваше полите и бедрата й. Трябваше само да се наведе лекичко и щеше да усети дъха му върху бузата си.