Бренда Джойс - Скандал

Тя се облегна на възглавниците, затвори очи и си припомни колко красив беше Дом с бялата си риза и черния фрак по време на бракосъчетанието и на приема след това. Красив, изключително любезен и внимателен, неизменно до нея. Не искаше да разсъждава над факта, че през цялото време той се бе усмихвал твърде рядко, при това напрегнато и някак странно. Че не бе излъчвал обичайното си очарование.

Всичко това, естествено, беше напълно разбираемо. Заради скандала сватбата им се бе състоят в съвсем тесен кръг, без пищни церемонии.

Часовникът над камината удари веднъж.

Ан трепна. Нима вече бе станало един след полунощ? Нима чакаше Дом вече от два часа? Тя се надигна, обзета от внезапна угриженост, дори тревога. Къде е той?

Хрумна й, че може би все още е долу с роднините си, които празнуваха тяхната сватба.

Тази мисъл я поуспокои, но Ан стана и тръгна през тъмната стая, осветена само от няколко свещи. Беше топла лятна нощ и прозорците бяха отворени. Тя погледна навън, напрягайки и зрението, и слуха си.

Но откъм долния етаж на къщата не се виждаше светлина: не се чуваше нищо друго, освен песента на щурците. Явно приемът беше приключил. Всички гости си бяха отишли, а членовете на семейството бяха заспали.

Ан се вцепени и докосна едва-едва перваза на прозореца. На синьо-черното небе над главата й сияеше лунният сърп.

Какво означаваше това? Къде беше Дом?

Обзе я внезапно, смразяващо предчувствие. Тя обгърна раменете си с ръце. Не, навярно празненството е свършило току-що. И той ще се появи всеки момент.

Ан бавно се отдалечи от прозореца и се покатери на голямата спалня. Двете свещи до леглото вече бяха изгорели почти наполовина. Тя седна и се взря в мрака.

Чакаше.

И продължи да чака, дори след като свещите изгоряха напълно, дори когато хоризонтът започна да изсветлява. Ставаше й все по-студено, все по-тежко, все по-зле с всеки изминал миг.

Дом не дойде.

Часове по-късно Ан чу каретата и изтича до прозореца. Черната каляска със сребърния кръст на фамилията Лион се отдалечаваше от Уейвърли Хол, обляна от лъчите на изгряващото слънце.

Лицето на Ан беше обляно в сълзи.

Ан седеше в леглото си като вкаменена. Нямаше смисъл да мисли за миналото, освен за да си напомни колко ужасно се беше отнесъл с нея Дом, колко жестоко я бе захвърлил — като играчка, от която се е отегчил. Сега казваше, че я желае и че иска да започнат отначало, но това бе невъзможно. Само една глупава и наивна жена би се съгласила на сдобряване.

Беше казал, че ще остане. Ан знаеше, че не е способна да го принуди да напусне Уейвърли Хол, но вярваше, че ако продължи да бъде твърда и да отблъсква атаките му, той скоро щеше да се отегчи от тази нова игра и ще си замине.

Защото това не беше нищо повече от игра.

Защото Дом не можеше да е искрен. Интересът му към нея бе твърде ненадеен. Той искаше нещо… но Ан нямаше представа какво би могло да бъде то.

Тя притисна ръка към гърдите си. Сърцето й биеше силно. Чувстваше се като хваната в капан. Не биваше да допуска никаква близост между себе си и Дом, знаеше го. Но той без съмнение бе изкусен прелъстител. И за миг не се заблуждаваше, че би могла да се мери с него в играта на любов. Още повече при неговата изключителна привлекателност. В тази игра тя не можеше да победи. Следователно изобщо не трябваше да я играе.

От устните й се отрони дълга, треперлива въздишка. Колко лесно се даваха клетви и колко трудно можеше да се окаже изпълнението им. Но сега на карта бе поставен собственият й живот. Трябваше да остане твърда. Трябваше да му се противопостави с всички сили.

Малко по-късно, преди Ан да е успяла да стори нещо повече от това да съблече роклята си с помощта на своята камериерка Бел, в коридора пред спалнята й се чуха стъпки. Интуицията веднага й подсказа на кого принадлежат. Той почука на вратата.

— Ан?

Ан се опомни, изтича до гардероба и навлече един копринен халат. Сетне кимна на Бел да отвори вратата.

— Какво искаш? — извика тя. — Защо не си долу на вечеря с майка си и е дядо си? Вечерята винаги се сервира в осем, а в момента е точно осем!

— Реших, че като твой съпруг е редно да вечерям заедно е теб. Особено след като това е първата ни вечер заедно от години. — Той най-после отмести очи към Бел. — Свободна си.

Преди Ан да успее да отвори уста, Бел изхвърча от стаята. Дом се усмихна.

С разтуптяно сърце Ан се втурна към вратата с намерение да я затръшне в лицето му, но той пристъпи напред и я задържа отворена със силното си бедро. Гневът на Ан се изпари. Обзе я страх.