Бренда Джойс - Скандал

Лицето му потъмня.

— Не ми напомняй, че си жена е опит, Ан.

— Отново ме разбра погрешно. Патрик не ми е любовник. Имах предвид това, че ти отне моята невинност. Ти разруши последните ми щастливи детски мечти. Ти ме принуди да порасна, Дом — ти и никой друг.

Дом я изгледа хладно, вдигнал ръце на хълбоците си.

— Ако си спомням добре, аз не отнех твоята невинност в точния смисъл на думата.

Отне й няколко мига, за да проумее за какво говори. Бузите й пламнаха.

— Говорех в общ смисъл.

Той продължаваше да я гледа.

— Вече два пъти ти се извиних за това, че те нараних, Ан. Съгласен съм с теб. Бях истински негодник. Не биваше да стоя далеч от теб. Но къде е милосърдната ти християнска душа? Не е ли твой религиозен и морален дълг да ми простиш?

Ан ококори очи.

— Какво би сторила, ако падна на колене пред теб и те помоля за прошка?

Тя се стресна.

— Няма да го направиш.

— Права си, прекалено съм горд, за да го направя.

Ан въздъхна е огромно облекчение. Знаеше, че много трудно би могла да откаже на подобна молба. Но знаеше, че дори да му даде прошка, това би било прошка само на думи, защото в сърцето си тя не можеше да му прости. Нито сега, нито когато и да било.

— Ти си интересна жена, Ан. Напълно съм заинтригуван. — Той се усмихна. — И признавам, че не ми пука за интереса на Патрик към теб. Все пак сега, след като се върнах, той несъмнено ще насочи вниманието си другаде.

— Пак ли Патрик? — възкликна Ан. Не можеше да повярва на ушите си.

Дом не отговори. Без да сваля поглед от лицето й, той тръгна към нея и спря едва когато коленете им се докоснаха. Ан стоеше вцепенена, с ококорени очи, със стиснати юмруци.

— Мисля, че все още изпитваш чувства към мен, Ан.

Дъхът й секна.

— Не.

— Да. — Дом се усмихна и усмивката му беше безкрайно пленителна, безкрайно прелъстителна. — Искаш ли да проверим моята теория?

Ан поклати глава, но беше твърде късно. Дом се наведе над нея и тя прилепи гръб до стената. Той вдигна ръце и подпря длани от двете страни на лицето й. Беше хваната в капан.

— Мисля, че ме желаеш — прошепна Дом. — А и аз определено те желая.

— Не прави това.

— Няма да направя нищо, което не искаш да направя — обеща той, но погледът му бе вперен в устните й. — Усещам вкуса ти, Ан. Искам още една целувка.

Сърцето й заби лудо.

— Не.

За един кратък миг погледите им се срещнаха. Дом сведе глава, но Ан съумя да извие лице встрани. Устните му попаднаха върху бузата й.

— Спри. Спри веднага — прошепна тя, опитвайки се да отблъсне ръцете му. През копринения халат и кюлотите усещаше изгарящия допир на бедрата му. Знаеше, че се намира на ръба на дълбока пропаст. Ако Дом не я оставеше веднага, щеше да му се отдаде — и то навярно не само с тялото си. — Не мога!

Дом вдигна глава, но продължи да стиска раменете й. Погледът му бе мрачен.

— Какво трябва да сторя, Ан? Извиних се. Върнах се. Искам да те направя своя съпруга вече не само на книга. Аз съм отговорен човек. Няма да бъда лош съпруг. Какво трябва да сторя?

— Нищо не можеш да сториш. Някога те исках повече от всичко на света, но сега съм пораснала и помъдряла. — За неин ужас по лицето й се търкулнаха сълзи.

— Разбирам. Каквото и да искам, каквото и да кажа, обещая или направя, ти няма да ми дадеш нова възможност.

Ан гледаше разплакана и безмълвна, неспособна да каже „не“.

— Виж, Ан — каза той след кратка пауза, — между нас съществува необикновено силно физическо привличане. Защо просто не оставиш природата, тъй да се каже, да свърши своето?

Думите му я изпълниха с ярост и тя се хвана за нея като удавник за сламка.

— Не съм някоя от твоите уличници, та да се ръководя от природата.

— Наистина — съгласи се Дом. Очите му потъмняха. — Държиш се по-скоро като уплашена, невежа девица.

Погледите им се сблъскаха. Той искаше да я засегне и Ан наистина се почувства силно засегната.

Тя изправи рамене и го изгледа с поглед, който целеше да го убие със студенината си.

— Можеш да си вървиш.

Дом свали ръце.

— Много добре. В армията ме научиха кога да отстъпвам. — Не се усмихваше. Тонът му не беше дружелюбен. Очите му бяха студени. — Не ходя там, където не съм желан.

— Това е просто чудесно — озъби се Ан, ядосана на него, но и на себе си — заради обзелото я разочарование.

— Само един глупак би чакал покана, която никога няма да му бъде отправена — каза през рамо Дом, тръгнал към вратата.

— Или един джентълмен — подхвърли тя. — Какъвто ти, естествено, не си.