Бренда Джойс - Скандал

— Как бих могъл да забравя, че ми спаси живота, рискувайки собствения си живот? — намръщено каза Патрик.

Ан местеше поглед ту към единия, ту към другия с очевидно изумление.

— Дом е спасил живота ти? Никога не си ми казвал.

И двамата мъже не й обърнаха внимание.

— Но явно не проявяваш признателност — заяви Дом. — Така че и аз няма да проявя гостоприемство. Смятам, че трябва да си вървиш.

Патрик най-после придоби сконфузен вид.

— Дом — припряно се намеси Ан, — не прави това. Всички тук сме приятели. Не поставяй ултиматум, за който после ще съжаляваш.

Едва сега Дом я погледна.

— Защо не? Какво е едно съжаление в повече в един живот, изпълнен със съжаления?

За миг Ан застина напълно неподвижна, вперила поглед в него. За миг, докато я гледаше, Дом усети, че помежду им съществува някаква необяснима връзка — връзка, която го тревожеше не по-малко от силата на обзелите го гняв и ревност.

Ан откъсна очи от неговите.

— Може би вече трябва да си тръгваш, Патрик. Утре ще можем да разсъждаваме много по-разумно, сигурна съм. Днес бе един дълъг и труден за всички ни ден.

Патрик се колебаеше.

Дом не скри раздразнението си.

— Струва ми се, че вече и съпругата ми те помоли да си тръгваш. Довиждане, Патрик.

Но Патрик не устоя на изкушението да нанесе един последен удар. Той се усмихна леко на Дом.

— Разбира се, че си тръгвам. Не мога да откажа на Ан. Особено след като Уейвърли Хол вече е неин.

Дом му отвърна е усмивка, в която имаше заплаха.

— Патрик, позволи ми да ти напомня един факт. Ан може и да притежава Уейвърли Хол, но маркизът съм аз. Никога не го забравяй.

Патрик му обърна гръб. Ан изтича след него.

— Всичко ще бъде наред. Аз ще обясня на Дом — увери го тя, като стрелна съпруга си с гневен поглед през рамо.

Патрик се спря, пое ръката й и я стисна.

— Надявам се, че утре ще те видя — каза той.

Ан кимна и задържа ръката му в своята, или поне така се стори на Дом.

— Не разчитай на това — изръмжа той.

Без да му обръща внимание, Патрик се отдалечи. Ан остана загледана след него, Дом също. Наблюдаваха го, докато не изчезна в мъгливата нощ. Но дори след като си беше отишъл, никой не проговори.

Най-накрая легналото помежду им мълчание бе нарушено от Дом.

— Струва ми се, че искаше да ми обясниш — отбеляза той. Тонът му беше подигравателен.

Ан се обърна към него.

— Дължиш извинение на Патрик.

Дом избухна в смях. Гневен смях.

— Аз да му дължа извинение? Струва ми се, че вие двамата дължите извинение на мен.

— Всъщност — продължи тя все едно, че не го беше чула, — дължиш извинение на мен.

Нов изблик на смях, този път изпълнен със сарказъм.

— Нима?

Силна руменина опари бузите й. Гърдите й се надигаха учестено. Не помнеше някога да е била по-ядосана.

— В продължение на четири години не си си бил у дома и си живял както намериш за добре. Сега се връщаш единствено заради погребението на баща си. Не си и помисляй да отричаш, защото аз не съм глупачка. Знам, че това е единствената причина за твоето завръщане. Появяваш се внезапно и си въобразяваш, че имаш право да ми казваш какво мога и какво не мога да правя, с кого мога и с кого не мога да се виждам? Появяваш се внезапно и се осмеляваш да ме наричаш своя съпруга?

Дом скръсти ръце със студена усмивка.

— Точно така. — Очите му се присвиха. — Съпруга.

Ан си пое дълбоко дъх.

— Нашият брак е един фарс.

— Наистина ли?

Тя настръхна, но интуицията й подсказа да замълчи. Той се надвеси над нея.

— Ти управляваш едно огромно имение, Ан. Освен това по волята на Ръдърфорд си напълно независима от мен. Сега вече си маркиза, а един ден и ще бъдещ херцогиня Ръдърфорд — най-влиятелната и най-богатата жена в страната след кралицата. И се осмеляваш да твърдиш, че този брак е фарс? Не мисля така. Ан. Мисля, че ти си твърде облагодетелствана от този брак.

— Титлите не ме интересуват — пророни едва-едва Ан, стресната от гнева му. — Богатството също.

— Но Уейвърли Хол те интересува — яростно каза Дом.

Този път тя изобщо не се поколеба.

— Да, интересува ме. Грижила съм се за него през последните четири години. Уейвърли Хол е вече и мой дом.

Смехът му беше груб, язвителен.

— Но само защото си омъжена за мен, Ан. Не може да си забравила и моето участие в това.

— Как бих могла?

— Питам се колко те интересува къщата — подхвърли Дом.

— Какво се опитваш да кажеш?

Той се усмихна студено.

— Може би те интересува толкова много, че си подтикнала дядо ми да състави онзи завет?