Бренда Джойс - Скандал

Дом се обърна и впери поглед през гъстата мъгла. Мислеше за брака на родителите си — хладен, лишен от любов — и за своето самотно детство. Сърцето му заби учестено. Много отдавна се бе заклел пред себе си, че никога няма да си позволи да се нуждае от някого, да зависи от някого. Да се отнася с Ан така, както тя заслужава — да, това беше съвсем в реда на нещата и Дом го бе признал още преди четири години. Но и тогава, и сега, изпитваше страх — страх, че би могъл наистина да се влюби в нея. И тогава какво?

Много по-добре беше да напусне Уейвърли още сега.

И все пак, ако наистина приличаше на Филип, значи бе неспособен да обича и следователно нямаше от какво да се бои. Освен това не беше готов да си тръгне от Уейвърли Хол. Не още.

Гъсти кълба бяла мъгла се виеха над поляните и опасваха цялата къща. Преди около половин час Дом бе видял, че Ан излиза, но не беше забелязал да се е прибрала. Къде ли бе отишла?

Дом се преметна през парапета, озова се с един скок на меката трева под терасата и прекоси чакълената алея пред къщата.

Чу гласовете им, преди да види самите тях. Тихи, приглушени, интимни. Излизаха от лабиринта. Първоначално Дом не позна Патрик. Видя само, че мъжът е прегърнал Ан през раменете и че при всяка стъпка бедрото му докосва полите й. И че в компанията на този мъж Ан се чувства съвсем свободно — като в компанията на отдавнашен любим.

Дом беше шокиран. Кръвта му кипна. Изглежда, че Ан далеч не беше вехнала по него през последните четири години.

Едва в този миг той позна своя приятел от детинство Патрик.

Дом се втренчи в него. Припомни си, че в салона Ан и Патрик бяха стояли заедно, и то почти през целия следобед. Ан и Патрик? Дом с недоумение осъзна, че е разярен.

Патрик свали ръка от раменете на Ан. Тя погледна първо Дом, после Патрик, после отново Дом. На лицето й се беше пописало напрегнато изражение.

— Здравей, Дом. Мен ли търсиш?

Дом не отговори. Отчаяно се опитваше да се овладее. Да си напомни, че Ан не му е съпруга в пълния смисъл на думата. Но опитите му претърпяха неуспех. Устните му се изкривиха в злъчна усмивка.

— Приятно ли ти беше да се разходиш с моята съпруга? — обърна се гой към Патрик.

Патрик не трепна.

— Честно казано — да.

— Хубаво — отвърна съвсем тихо Дом. — Защото това е последната разходка — и последното нещо въобще — което правиш с нея.

От устните на Ан се отрони сподавено възклицание. Патрик го гледаше със студен поглед.

— Това заплаха ли е?

— Не. Просто е факт.

— Ти си луд — каза Патрик. — Ан е не само моя приятелка, тя ми е братовчедка. Не можеш да ни попречиш, ако искаме да се разхождаме заедно.

— Разбира се, че мога.

— Престанете! — извика Ан. — Дом… какво ти става? За Бога, Патрик и аз се познаваме още откакто пристигнах у Колинсови като малко момиченце. Естествено, че можем да се разхождаме заедно!

— Не, Ан. От този момент нататък не можете — хладно каза Дом.

— Ти наистина си полудял — каза ядосано Патрик.

— В какво ни обвиняваш? — разгорещи се Ан.

Дом дори не я погледна. Очите му бяха вперени в Патрик.

— Дяволски добре знаеш в какво те обвинявам, Патрик.

— Не смяташ ли, че това съпружеско отношение от твоя страна е малко позакъсняло? — клъвна го Патрик. — Може би ако си беше стоял тук през тези четири години, Ан нямаше да се нуждае толкова от моето приятелство.

Дом пристъпи между Ан и Патрик, стиснал юмруци. Искаше му се да удари този негодник, но се въздържа. Не можеше обаче да спре да си представя Ан в прегръдките на Патрик и това не беше никак приятна мисъл.

— Колко точно се нуждаеше тя от твоето приятелство? — студено попита той. — И колко отзивчиво си откликнал на нуждата й?

— Дом! Държиш се като дивак! — По бузите на Ан пламтяха яркочервени петна. — Този… този разговор е срамен! Патрик е мой братовчед! — Тя се изчерви дори още по-силно. — Нищо повече!

Дом се извърна към нея. Очите му мятаха мълнии.

— Мълчи и стой настрана! Това засяга само Патрик и мен. С теб ще се оправям по-късно.

Ан се ококори смаяно.

Дом се обърна отново към Патрик.

— Мислех, че си ми приятел.

— Приятел съм ти — процеди през зъби Патрик. — Но Ан също ми е приятелка.

— Това е повече от очевидно.

— Ти я изостави, Дом. Тя не заслужаваше такова отношение.

— В момента не обсъждаме миналото. Обсъждаме настоящето… и бъдещето. — Дом го гледаше, стиснал челюст. Внезапно му хрумна друга болезнена мисъл. — Някога ти спасих живота, Патрик. Нима си забравил?