Ф. Уилсън - Крепостта

Кемпфер се наклони напред, докато носът му почти опря вьормановия. В сините му очи кипеше пламтяща ярост.

— Великата война… е вече минало. Ето това е Великата война — моята война. Старата война, твоята война е потънала в забрава.

Вьорман се усмихна, доволен че е съумял да извади Кемпфер от черупката му.

— Не е забравена. Не, не е. И особено твоята храбра постъпка при Вердюн!

— Предупреждавам те… — рече Кемпфер. — Ще наредя да те… — той млъкна и затвори уста.

Защото Вьорман бе тръгнал напред. Не можеше повече да понася присъствието на този хладнокръвен убиец, който говореше за изтребването на милиони със същото спокойствие, с каквото би обсъждал менюто за вечеря. Вьорман не беше направил никакъв заплашителен жест, но въпреки това неволно Кемпфер отстъпи назад. Вьорман го подмина с безразличие и отвори вратата.

— Излизай…

— Нямаш право да ми говориш така!

— Вън.

Известно време двамата се измерваха с поглед. За миг си помисли, че Кемпфер ще дръзне да го предизвика. Вьорман прекрасно осъзнаваше, че майорът е в по-добра форма от него и далеч по-силен — но само физически. Накрая Кемпфер отклони поглед встрани. И двамата знаеха истината за SS-щурбанфюрера Кемпфер. Без да промълви нито дума, той сграбчи кожения шлифер и изхвърча навън. Вьорман затвори безшумно вратата зад него.

Около минута постоя неподвижно. Осъзна че е позволил на Кемпфер да го изкара от нерви. Беше време, когато се владееше далеч по-добре. Приближи се към триножника и загледа платното. Колкото повече се вторачваше в сянката на стената, толкова повече му приличаше на обесен труп. Тази мисъл едновременно го плашеше и обиждаше. Целял бе да представи огряното от слънце селце за фокус на картината, но сега всичко което виждаше бе тази проклета сянка.

С мъка се откъсна от платното и седна зад бюрото. Отново загледа снимката на Фриц. Някак неусетно бяха прилъгали момчето да постъпи в Jugendfuhrer, младежката хитлерова организация. Когато за последен път си беше у дома, Вьорман с досада и отвращение беше изслушал няколко тиради за превъзходството на арийската раса и възхвали на фюрера в тон, с какъвто на времето хората споменаваха само името Божие. Нацистите крадяха душата на сина му пред очите му и искаха да го превърнат в същата такава змия, каквато беше Кемпфер. И по всичко личеше, че Вьорман не може да направи нищо.

Също както не можеше да стори нищо на Кемпфер. Нямаше никаква власт над един офицер от SS. Реши ли Кемпфер да застреля румънските селяци, той беше безсилен да му попречи. Освен да го арестува. Но дори на това нямаше право. Кемпфер бе изпратен тук по поръчение на Върховното командване. Да го арестува би означавало да прояви неподчинение, така че потърпевшият в края на краищата щеше да е той самият. При тази мисъл в него закипя прусашката кръв. Армията беше неговата кариера, негов дом… тя бе грижовна майка за него близо четвърт век. Да постави на карта всичко това сега…

Безпомощен. Ето как се чувстваше. Отново си спомни за онзи ден преди година, в околностите на Познан, когато битката тъкмо бе приключила. Хората му се бяха разположили на лагер и изведнъж нейде встрани се разнесе автоматична стрелба. Вьорман пое натам за да разбере причината. Зад близкия хълм есесовците бяха изправили група евреи — мъже и жени от всички възрасти, дори деца — и ги разстрелваха систематично с къси откоси. А когато телата се изтъркулваха в окопа зад тях, на тяхно място довеждаха нови. Пръстта отдолу бе почервеняла от кръв, въздухът смърдеше на барут и из него се носеха виковете на онези, които все още бяха живи или агонизираха. Никой не им оказваше последна милост.

Беше безпомощен тогава, безпомощен бе и сега. Безпомощен, да превърне тази война в битка между войници, безпомощен да спре онова, което избиваше хората му, безпомощен да попречи на Кемпфер в изтребването на селяните.

Отпусна се в креслото. Какъв смисъл имаше всичко? Трябваше ли да опитва отново? Нещата се бяха променили към по-лошо. Родил се бе заедно с този век — век на надежда и обещания. А ето че водеше втора война за краткия си живот — война, която не разбираше.

И все пак бе желал тази война. Жадувал бе да отвърне с удар на лешоядите, които бяха стоварили на родината непосилното бреме на репарациите, да натрие лицето на врага в земята. И ето че бе получил жадуваната възможност и бе станал съучастник в няколко велики германски победи. Никой не можеше да спре вермахта.

Защо тогава изпитваше подобно нежелание? Не беше редно в подобен миг да мечтае за дома и Хелга. Нито пък да чувства удовлетворение от факта, че баща му загина по време на Великата война, с което бе пропуснал възможността да се порадва на жестокостите, които се вършеха в името на родината.