Ф. Уилсън - Крепостта

Спомни си за тази змия докато наблюдаваше Кемпфер да крачи неспирно из кабинета му — от вратата покрай бюрото до прозореца и обратно. Като се изключи кафявата риза, Кемпфер бе пременен изцяло в черно — черен шлифер, черни бричове, черна вратовръзка, колан от черна кожа, черен кобур и лъскави черни ботуши. Единствените ярки петънца в униформата бяха сребристата „Мъртвешка глава“, сдвоените есесовски светкавици и офицерските петлици… като блестящи петна отрова по кожата на черната змия.

Стори му се, че Кемпфер бе остарял от последната им среща в Берлин преди две години. Но не колкото аз, помисли си мрачно Вьорман. Макар само с две години по-млад от него, майорът-есесовец бе далеч по-строен и това му придаваше младежки вид. Русата коса на Кемпфер беше лъскава и блестяща и все още неразредена от сребристи нишки. Самият арийски идеал.

— Доколкото виждам, взел си само един взвод — отбеляза Вьорман. — А в съобщението се споменаваха два. Мислех си, че ще домъкнеш цял полк.

— Не, Клаус — произнесе с нисък глас Кемпфер докато крачеше из стаята. — Един единствен взвод е повече от достатъчен за да се справя с този твой така наречен „проблем“. Моите есесовци са доста опитни в подобен род дела. Взех два взвода, защото тук отскачам съвсем за малко.

— А къде е другият взвод? Да не си ги пратил да берат маргаритки?

— Може и така да се каже — усмивката на Кемпфер не беше особено приятна гледка.

— Какво означава това? — запита Вьорман.

Кемпфер свали шлифера и шапката си, хвърли ги небрежно на вьормановото бюро, сетне се приближи към прозореца, от който се виждаше селцето.

— Ще разбереш след съвсем малко.

Вьорман се приближи с неохота до майора. Кемпфер бе пристигнал само преди двадесетина минути и вече беше узурпирал командването. Начело на изтребителния отряд той бе пресякъл вратата на крепостта сякаш току що я бе завладял. Подсъзнателно, Вьорман се беше надявал, че подпорите на моста са отслабнали през изминалата седмица. Но нямаше късмет. Джипът на майора и следващият го камион бяха преминали съвсем безпрепятствено по моста. След като се разтовариха и наредиха на подофицер Остер — неговият подофицер Остер — да се погрижи незабавно за настаняването на есесовците, Кемпфер беше нахлул право в стаята на Вьорман, вдигнал бе дясната си ръка напред и бе изревал: „Хайл Хитлер!“

— Както виждам, стигнал си далеч от Великата война насам — отбеляза Вьорман без да откъсва очи от мирно гушещото се селце. — В SS най-сетне си намери мястото.

— Предпочитам SS пред която и да е редовна армия, ако намекваш за това. Далеч по-ефикасна.

— И аз така чух.

— Ще ти покажа какво значи ефикасно решавате на проблемите, Клаус. А това означава и бързо спечелване на войната — той посочи отвора на прозореца. — Гледай.

В началото Вьорман не забеляза нищо, после в покрайнините на селцето нещо се раздвижи. Група от хора. Докато се приближаваше по пътя, групата постепенно се разтегли, отпред се препъваха десетина местни жители, а зад тях идеха войниците от втория взвод.

Макар че донякъде бе очаквал нещо подобно, Вьорман беше потресен от видяното.

— Да не си се побъркал? Та това са румънски поданици! Намираме се в съюзническа държава!

— Същите тези румънски поданици са убили наши германски войници. А и съмнявам се генерал Антонеску да вдигне шум за смъртта на няколко селски отрепки.

— Нищо няма да постигнеш като ги убиеш!

— О, нямам никакво намерение да ги избивам веднага. От тях стават чудесни заложници. В селото бе пуснат слухът, че ако само един немски войник пострада и десетимата заложници ще бъдат незабавно разстреляни. И това ще продължи, докато настъпи край на убийствата, или привършим със селяните.

Вьорман застана с гръб към прозореца. Значи това беше прословутият Нов ред, Новата Германия и моралът на господстващата раса. Ето как смятаха да спечелят войната.

— Няма да стане — рече той.

— Разбира се, че ще стане — надмеността на Кемпфер беше направо непоносима. — Винаги е ставало и винаги ще става. Партизаните ги хрантутят именно онези приятелчета там. Избрали са за себе си ролята на герои — да видим какво ще стане, когато другарите им започнат да умират, а жените и децата им бъдат отведени. Тогава отново ще се превърнат в добри и кротки селяци.

Вьорман отчаяно търсеше някакъв способ за да спаси жителите на селцето. Знаеше, че те нямат нищо общо с убийствата.

— Този път всичко е различно.

— Не мисля така. Уверен съм, Клаус, че в подобни въпроси имам по-голям опит от теб.