Ф. Уилсън - Крепостта

— Засега е добре — отвърна Магда. — А догодина ще впиша онова, което си променила.

— Книгата няма ли да излезе дотогава?

Магда почувства остра болка.

— Страхувам се, че не.

— Защо?

Вместо да отговори веднага, Магда се зае да прибира мандолината в калъфа. Не знаеше как да излезе от положението.

— Трябва да намеря друг издател.

— Какво стана с предишния?

Магда не смееше да вдигне очи. Цялата гореше от срам. Беше изживяла един от най-болезнените моменти в живота си, когато узна, че издателят отказва да публикува книгата й. И все още я болеше при тази мисъл.

— Промени намеренията си. Каза, че сега не е най-подходящия момент да се публикува сборник с румънска циганска музика.

— Особено ако е събран от една еврейка — добави Жозефа.

Магда я прониза с поглед, после отново сведе очи. Права беше.

— Може би — тя почувства, че в гърлото й е заседнала топка. Не искаше да говори за това. — Как върви алъш-вериша?

— Никакъв го няма — Жозефа сви рамене, остави кавала и отново се зае да подрежда таротовите карти. Типично по цигански беше облечена в миш-маш от най-различни дрехи — раздърпана блуза, закърпена пола и басмена кърпа за глава. Замайваща бъркотия от цветове и орнаменти. Пръстите й сякаш надарени със собствен разум ловко и бързо редяха картите. — Старите клиенти се вясват все по-рядко. А и нови не се появяват, откакто ме накараха да махна табелата.

Магда бе забелязала че надписът го няма, когато тази заран идваше към караваната. Доскоро над задната врата висеше табела, на която бе изписано: „Доамна Жозефа — предсказва бъдещето“, но сега табелата беше изчезнала, както и кабалистичният знак вдясно на прозореца. Носеше се слухът, че Желязната гвардия е наредила на всички цигани да си „седят на задниците“ и да не се занимават с „мошеничества и измами“ на гражданите.

— Значи за циганите също дойдоха тежки времена, а?

— За нас ромите времената винаги са били тежки, независимо от епохата или мястото. Свикнали сме с това. Но вие, евреите… — тя се покашля и заклати глава. — Чухме за ужасни неща в Полша.

— Ние също ги чухме — прекъсна я Магда, като едва се сдържа да не се разтрепери. — И ние като вас сме свикнали на тежки времена.

Поне някои от нас. Но не и тя. Тя никога нямаше да привикне.

— Опасявам се, че ще става по-лошо — отбеляза Жозефа.

— За ромите също — Магда почувства в гласа си известна враждебност. Но нищо не можеше да стори. Светът се превръщаше в страшно място за живеене, единствената й защита ставаше отрицанието на всичко. Не знаеше дали да вярва на слуховете — разкази за набези на Желязната гвардия срещу циганите в някои изоставени райони, насилствена стерилизация и сетне принудителен труд. Може би това бяха само слухове, породени от страха. Но пък, като се имаше пред вид всичко останало…

— Не се страхувам — рече Жозефа. — Срежи един циганин на десет и пак не ще го убиеш — само ще направиш десет цигани.

Магда бе напълно уверена, че в подобна ситуация изходът ще е само един мъртъв евреин. Отново се помъчи да промени насоката на разговора.

— Тези карти таротови ли са? — разбира се, знаеше че са именно такива.

Жозефа кимна.

— Искаш ли да ти предскажа бъдещето?

— Не. Не вярвам в тези неща.

— Да си кажа правичката и аз често не вярвам. Повечето карти не казват нищо, защото няма какво да се каже. Затова се налага да импровизираме, също както с музиката. А и какво лошо има в това? Не правя хокане баро, само казвам на момичетата, че скоро ще си намерят някое хубаво гадже и на момчетата, че бизнесът не след дълго ще им потръгне. Никому не вредя.

— Но и не предсказваш.

Жозефа вдигна тесните си рамене.

— Но понякога картите познават. Искаш ли да опиташ?

— Не. Благодаря, но… не — не искаше да знае какво й готви бъдещето. Имаше чувството, че я очакват само неприятности.

— Моля те. Подарък от мен.

Магда се поколеба. Не искаше да обиди Жозефа. Пък и нали старицата сама й бе признала, че картите не казват нищо? Може би ще се наслади на някоя приятна фантазия.

— Е, добре.

Жозефа посочи колодата.

— Сечи.

Магда вдигна половината и я остави. Жозефа я захлупи с другата половина и започна да подрежда картите, като не спираше да говори.

— Как е баща ти?

— Не много добре, страхувам се. Изправя се с мъка.

— Жалко наистина. На времето беше страхотно гадже. Мечката на Йоско не помогна ли за ревматизма?

— Не — поклати глава Магда. — Това не е ревматизъм. Нещо много по-лошо е.