Ф. Уилсън - Крепостта

— Да… Аушвиц, нали?

— Научих много от коменданта Хьос.

— Обичаш да се учиш значи — Вьорман вдигна шапката на майора от бюрото и му я подхвърли. — Ще ти покажа нещо ново! Ела с мен!

Движейки се бързо, за да не даде възможност на Кемпфер да задава въпроси, Вьорман се спусна по стъпалата на кулата, пресече забързано двора и нахлу в тунела към подземията. Спря се едва пред отвора в стената, запали един фенер и поведе Кемпфер надолу по хлъзгавата стълба към влажното мазе.

— Хладничко е тук долу — промърмори Кемпфер и дъхът му се отдели на облак. Той потърка зиморничаво ръце.

— Тук държим телата. И шестимата.

— Не сте ли ги изпратили обратно?

— Не ми се стори твърде разумно да ги изпращам по един… сред местните сигурно щяха да плъзнат слухове… а това вреди на престижа. Смятах да ги взема днес, когато поема на път. Но както знаеш, молбата ми за преместване беше отхвърлена.

Той се спря пред шестте покрити с чаршаф трупове, подредени на земята и отбеляза с досада, че покривалата бяха разместени. Нищо особено, но все пак струваше му се, че ако не друго, можеха поне да отдадат почит на мъртъвците, преди да ги изпратят към вечното им жилище.

Приближи се към последния убит и дръпна чаршафа от главата му.

— Това е редник Ремер. Погледни шията.

Кемпфер го послуша с безстрастно лице.

Вьорман спусна обратно чаршафа, после се наведе над следващата жертва и отново посочи белезите по шията. Продължиха така, като Кемпфер беше запазил най-ужасяващата гледка за накрая.

— А това е… редник Лутц.

Най-сетне някаква реакция от страна на Кемпфер — леко изпъшкване. Но дъхът на Вьорман също бе секнал. Отдолу го гледаше лицето на Лутц, само че преобърнато наопаки. Върхът на главата беше поставен в кухината между раменете, а размазаната брадичка сочеше нагоре към пустеещия мрак.

Бързо, мъчейки се да преодолее отвращението си, Вьорман завъртя главата обратно, заканвайки се мислено на мародера, който бе постъпил по този начин с умрелия си приятел. Внимателно нагласи покривалата, после се обърна към Кемпфер.

— Разбираш ли сега какво имах пред вид, като казвах, че заложниците няма да свършат работа?

Майорът не отговори веднага. Вместо това се завъртя на токове и забърза нагоре към топлото. Вьорман почувства, че есесовецът е впечатлен повече, отколкото бе предполагал.

— Тези хора не са били просто убити — рече накрая Кемпфер. — Те са били осакатени!

— Точно така! Който или каквото е направило това е лишен напълно от разум. За него животът на десетина селяци не ще означава нищо.

— Защо каза „каквото“?

Вьорман издържа изпитателния поглед на Кемпфер.

— Не съм съвсем сигурен. Всичко, което знам е че убиецът се появява и изчезва, когато пожелае. Каквито и мерки за безопасност да предприемаме, те не помагат.

— Мерките за безопасност не вършат работа — отбеляза Кемпфер, който изглежда си беше възвърнал предишната показна храброст, — защото никога не са били решение на проблема. Страхът — ето това е отговорът. Накарай убиеца да се страхува да убива. Накарай го да се бои от цената, която другите ще заплатят заради деянията му. Страхът винаги е бил най-добрата мярка за сигурност.

— Ами ако убиецът е някой като вас? Ако не го е грижа за селото?

Кемпфер не отговори.

Вьорман реши да използва спечеленото предимство.

— Твоята теория за страха няма да помогне, когато се изправиш срещу някой, който разсъждава като теб. Запиши си го преди да се върнеш в Аушвиц.

— Няма да се връщам в Полша, Клаус. Когато приключа тук — а това ще ми отнеме не повече от ден-два — ще поема на юг, към Плойещи.

— Не виждам какво ще правиш там — няма синагоги за подпалване, само нефтени рафинерии.

— Можеш колкото си искаш да се правиш на умник — отвърна Кемпфер през зъби. — Радвай се докато имаш възможност. Защото заема ли веднъж поста си в Плойещи, няма да смееш да разговаряш с мен по този начин.

Вьорман се настани зад бюрото. Чувстваше се изтощен от разговора с Кемпфер. Очите му се сведоха към снимката на неговия най-голям син — петнадесет годишният Фриц.

— Все още не мога да разбера какво ще търсиш в Плойещи.

— Не и петролните рафинерии, уверявам те. Ще оставя на Върховното командване да се тревожи за тях.

— Колко мило от твоя страна.

Кемпфер изглежда не го чу.

— Не, онова което ме интересува са железопътните линии.

Вьорман не откъсваше очи от снимката на сина си.

— Железопътните линии ли?