Ф. Уилсън - Крепостта

— Остави тая работа — посъветва го Флик. — Само двамата сме. Ами ако някой от тях се опита да се прави на герой?

— Ще вкарваме само по двама в стаята. Хайде, Карл! Ще се позабавляваме.

— Добре де — отвърна усмихнато Флик.

Е, нямаше да е последното състезание в Аушвиц, когато двамата се надпреварваха по колко кости могат да счупят на затворник и той да продължава работа. Но поне щяха да намерят разтуха в нощта.

Флик извади връзката с ключове и се приближи към залостената врата, зад която се намираха заложниците. Всичките бяха наблъскани в едно тясно помещение. Още щом отвори вратата той плъзна поглед по лицата им. Прочете само страх и увереност, че не могат да чакат милост от него. И при тази гледка нещо в него започна да се пробужда, едно неописуемо, великолепно чувство и той се опиваше от силата му.

Тъкмо понечи да влезе, когато ненадейно го спря гласът на Валц.

— Само за минутка, Карл.

Обърна се. Валц гледаше встрани по коридора, лицето му имаше изненадано изражение.

— Какво има? — попита Флик.

— Нещо не е наред с една от крушките там. Най-първата, току що изгасна.

— И какво?

— Нали ти казах — изгасна — той погледна бързо към Флик и отново се извърна към коридора. — Сега угасна и втората! — гласът му изтъня и потрепери. Той сграбчи шмайзера и го вдигна пред себе си. — Ела веднага тук!

Флик побърза да се присъедини към приятеля си. Тъкмо когато стигна разклонението изгасна и третата крушка. Колкото и да се мъчеше, не можеше да различи нищо в непрогледния мрак зад угасналите лампи. Сякаш коридорът бе погълнат от черен потоп.

— Не ми харесва тази работа — отбеляза Валц.

— И на мен. Но не виждам никой. Може би причината е в генератора. Или пък е прекъснат кабела — Флик сам не вярваше на предположенията си. Но трябваше да каже нещо, за да не даде воля на нарастващия в него страх. От есесовците се очакваше да всяват, а не да изпитват страх.

Четвъртата крушка също започна за избледнява. Мракът бе само на няколко крачки от тях.

— Ела насам — рече Флик и отстъпи назад по коридора. Чуваше развълнувания шепот на затворниците в последната стая зад тях. Макар да не виждаха угасващите лампи, вероятно и те бяха доловили, че нещо не е наред.

Притихнал зад Валц, Флик трепереше от нарастващия хлад и не отделяше поглед от притъмнелия коридор. Търсеше нещо, по което да стреля но отпред имаше само непрогледна тъмнина.

И изведнъж мракът го обгърна, смрази жилите му и се спусна като пелена пред очите му. Само за един миг, който му се стори дълъг колкото човешки живот, редник Карл Флик се превърна в жертва на онзи бездушен ужас, който толкова обичаше да всява у другите, заедно с него дойде и непоносимата разкъсваща болка. После всичко изчезна.

Бавно, постепенно, се появи светлината в коридора. Единствените звуци идваха откъм стаята със затворниците — тихия хленч на жените, уплашеното хлипане на мъже, осъзнали, че смъртта ги е подминала. Един от мъжете се престраши и надникна през полуотворената врата. Виждаше съвсем ограничен участък от коридора. Никакво движение навън. На пода нямаше нищо освен кръв, огромно застинало яркочервено петно. Кръв имаше и по стената, но тя бе размазана. Кървавите драсканици сякаш се подреждаха в букви, в послание, което му се стори странно познато. Думите бяха като среднощен вой на кучета, едновременно реален, близък и неуловим.

Мъжът се извърна и се присъедини към сгушените си съселяни.

Зад вратата имаше някой.

Кемпфер отвори очи, уплаши се, че кошмарът се повтаря отново. Не, този път не долавяше предишното злокобно присъствие. Който и да стоеше отвън, бе човек. При това доста непохватен в прокрадването. Кемпфер извади безшумно люгера и впери поглед във вратата.

— Кой е там?

Никакъв отговор.

Но нечия ръка натискаше трескаво дръжката. Изпод вратата се мяркаше сянката на човека отвън, но Кемпфер не можеше да познае кой може да е. Понечи да запали лампата, но сетне се отказа. Тъмнината в стаята му даваше известно предимство — нападателят щеше да е осветен от светлината в коридора.

— Представи се!

Дръжката на вратата замря, после се чу поскърцване, като че ли нечие масивно тяло се бе опряло на дървената преграда, мъчейки се да премине през нея. В тъмнината, на Кемпфер му се стори, че вратата хлътва навътре. Невъзможно — близо петсантиметрова дъбова врата! Скърцането се усили, вратата изпука и Кемпфер почувства, че го облива хладна пот. Целият трепереше. Изход от тук нямаше. Изведнъж се разнесе нов звук — сякаш нещото отвън дращеше по вратата. Звукът се усилваше, парализираше го. Дървото пращеше оглушително, заплашвайки да се разтроши на хиляди парченца, няколко винта изхвърчаха от железните панти. Досети се, че в ръката си стиска пистолет, но не можеше да помръдне.