Ф. Уилсън - Крепостта

А Кемпфер, син на дребен чиновник от Аусбург, след войната се озова на улицата. Беше уплашен, нямаше пукната пара — един от безчислените ветерани на победената армия. Не бяха герои — бяха срам за нацията. Накрая се записа в редовете на нихилистите от „Фрайкорпс оберланд“, през 1927 година след като доказа своя чистокръвен германски произход го приеха в Нацистката партия, а през 1931 влезе в редовете на SS. И от този момент SS стана негов втори дом. Изгубил бе първия си след войната и се бе заклел никога повече да не бъде бездомник.

В SS се научи как да всява ужас и да причинява болка, научи се на изкуството да оцелява — да си отваря очите за слабостите на хората над него и същевременно да си пази гърба от подчинените. Така постепенно се издигна до първи помощник на Рудолф Хьос, най-неумолимият унищожител на евреи.

Не след дълго го произведоха в щурбанфюрер и малко след това получи назначението да оглави лагера в Плойещи.

Мечтаеше час по-скоро да започне работа в Плойещи. Ала все още на пътя му се изправяха невидимите убийци на Вьормановите хора. Трябваше първо да се прави с тях. Всъщност, обидно му бе, че му дадоха подобна дреболия. Искаше да се справи колкото се може по-бързо, не само за да поеме към лагера, но и за да докаже на Вьорман, че е некадърник. Бърза разправа с врага и сетне ще си тръгне триумфално, а Вьорман ще стане за смях.

Така ще запуши устата на мръсника, за да не посмее да разказва за случката във Вердюн. И ако Вьорман реши някога да го обвини в предателство и позорен страх пред лицето на врага, Кемпфер спокойно ще отвърне, че опонентът му е огорчен и разочарован от това, че не е могъл да се справил с нещо, което Кемпфер е решил с лекота.

Извърна се и угаси лампата на пода. Да… трябваше му бързо решение. Чакаше го толкова работа, далеч по-важна от тази.

Единственото, което подсъзнателно го тревожеше и не му даваше мира бе странния факт, че Вьорман бе уплашен. Наистина уплашен. А Вьорман не бе от хората, които се плашеха лесно.

Затвори очи и се помъчи да заспи. Постепенно почувства как сънят се спуска върху него като меко, топло покривало. Почти се бе увил в него, когато някой го издърпа брутално. Пробуди се с настръхнала кожа, треперещ от страх. Нещо се приближаваше към вратата на стаята му. Не чуваше никакъв шум. И въпреки това знаеше, че е там. Нещо обвито в такава невероятна аура на зло, на студена омраза, на пронизваща неприязън, че долавяше присъствието му дори през дебелата стена и масивната врата, отделяща го от него. То беше там, навън и се движеше по коридора, подмина врата и продължи, отдалечавайки се… нататък…

Сърцето му забави своите удари, кожата му започна да изстива. Изминаха няколко минути преди да намери сили да се убеди, че всичко е било само един кошмар, макар и доста осезателен.

Майор Кемпфер стана от леглото и олюлявайки се започна да се сблича. По време на кошмара неволно бе изпуснал пикочния си мехур.

Фридрих Валц и Карл Флик — войници от първи взвод под командването на майор Кемпфер бяха застинали неподвижно в черните си униформи и блестящи каски и трепереха. И на двамата им беше дотегнало, беше им студено и им се спеше. Не бяха привикнали към подобни нощни постове. В Аушвиц разполагаха с топли стаи и наблюдателни кули, където можеха да си седят, да пият кафе и да играят на карти, докато затворниците мръзнеха в мръсните бараки. Рядко се налагаше да излязат навън за да отворят вратата, или да обходят периметъра.

Вярно, и сега бяха вътре, но мястото бе хладно и влажно като бараките на затворниците. И това никак не им се нравеше.

Флик преметна шмайзера през рамо и почеса замислено брада. Въпреки ръкавиците, пръстите му бяха измръзнали. Приближи се до Валц, който се бе подпрял на стената близо до извивката към предния коридор. Оттук можеха да наблюдават цялата дължина на коридора чак до черния квадрат на нощта отвън и същевременно държаха под око затворниците в дъното на другия коридор.

— Карл, ще се побъркам — рече Валц. — Да измислим нещо.

— Какво например?

— Какво ще кажеш, ако ги накараме да направят малко Sachengruss?

— Но те не са евреи.

— Но не са и немци.

Флик обмисли този довод. Sachengruss, или саксонският поздрав бе неговият любим способ за прекършване волята на новопристигналите в Аушвиц. Караше ги с часове да повтарят едно и също упражнение — клякане до долу с ръце скръстени на тила. Дори мъж във великолепна форма само след половин час беше гроги. За Флик винаги най-вълнуващ бе онзи момент, в който затворниците за пръв път усещаха, че собственото им тяло започва да им изневерява, а мускулите и ставите се раздират от непоносима болка. И страхът, изписан на лицата им. Защото онези, които не издържаха или биваха разстреляни, или ги ритаха докато започнат отново с упражнението. Не можеха да застрелят някой от румънците тази нощ, но поне щяха да се позабавляват. Макар че и в това имаше известен риск.