Ф. Уилсън - Крепостта

— Няма да се откажа — рече той, мъчейки се да звучи решително.

— И какво ще сториш? Не можеш да се бориш с това!

— Ще се боря!

— Как? Ти дори не знаеш срещу какво си се изправил. Как тогава ще се биеш с него?

— С оръжие! С огън! С… — Кемпфер се присви в креслото, когато Вьорман се наведе над него. Проклинаше се за своето малодушие, но не можеше да направи нищо.

— Слушай, хер щурбанфюрер. Тези мъже са били мъртви, когато са нахлули в стаята ти снощи. Мъртви! Кръвта им е изтекла още в задния коридор. Умрели са в твоя скалъпен затвор. И въпреки това са преминали по коридора до твоята стая, разбили са вратата, приближили са се до леглото и са се стоварили върху теб. Как ще се бориш с нещо подобно?

Кемпфер потрепери при спомена.

— Сигурно не са били умрели преди да стигнат стаята ми. Дошли са от лоялност към мен, за да докладват за раните си.

Не вярваше и на дума от произнесеното. Обяснението му бе хрумнало току що.

— Мъртви са били, приятелче — рече Вьорман без следа от съчувствие в гласа си. — Не си огледал телата им, защото си бил прекалено зает да почистваш лайната от гащите си. Но аз ги огледах. Разгледах ги внимателно, както и всички останали жертви на тази прокълната крепост. И повярвай ми — тези двамата са били убити на място. Всички големи кръвоносни съдове в шията и на двамата бяха разкъсани. Също и трахеята. Дори да беше самият Химлер, едва ли щяха да имат възможността да ти докладват.

— Били са пренесени! — продължаваше да настоява той, въпреки яркия спомен от нощта. — Не са вървели!

Вьорман се облегна назад и го загледа с такова презрение, че Кемпфер се почувства дребен и беззащитен.

— И да лъжеш ли се научи в SS?

Кемпфер не отговори. Не се нуждаеше от оглед на труповете, за да се увери, че са били мъртви, когато са влизали в стаята му. Знаеше го още в оня миг, когато освети лицата им с фенерчето.

Вьорман се изправи и пое към вратата.

— Ще съобщя на хората, че тръгваме на зазоряване.

— НЕ! — изкрещя Кемпфер по-силно, отколкото му се искаше.

— Не гориш от желание да останеш тук, нали? — попита малко насмешливо Вьорман.

— Трябва да приключа тази мисия!

— Не можеш! Ще загубиш! Сляп ли си, та не виждаш какво те чака?

— Разбирам само, че трябва да променя метода.

— Само един луд би останал!

Не искам да остана! — помисли си Кемпфер. — И аз искам да си тръгна също като другите. При друг подобен случай досега да беше издал заповед за тръгване. Но сега нямаше право на подобно решение. Наредено му бе да разреши проблема в крепостта — веднъж и завинаги — преди да се отправи към Плойещи. Провали ли се, зад гърба му имаше поне дузина подчинени, готови да сграбчат удалата им се възможност и да поемат командването на Плойещи. Длъжен бе да успее. Не го ли направи, чака го забрава в някоя задънена службица, докато бившите му колеги от SS се разпореждат със света.

Нуждаеше се от помощта на Вьорман. Трябваше да го задържи тук поне още няколко дни, докато намерят подходящо решение. После ще го предаде на военен съд за освобождаването на заложниците.

— Какво мислиш е това, Клаус? — запита с мек глас.

— Кое? — запита грубо и раздразнително Вьорман.

— Ами убийствата… кой или какво ги извършва.

Вьорман приседна, на лицето му се изписа тревога.

— Не зная. А не мисля, че в този момент това е най-важното. Имаме осем трупа в мазето и трябва да се постараем да не станат повече.

— Хайде, стига, Клаус. Тук си от една седмица… трябва да имаш някаква идея.

Продължавай да говориш, повтаряше си той. Колкото по-дълго разговаряш, толкова по-далеч е мига, когато ще трябва да се прибереш в онази стая.

— Войниците мислят, че е вампир.

Вампир! Не за това искаше да разговарят, но той с мъка се овладя и придаде на лицето си любезно изражение.

— И ти ли мислиш като тях?

— Предишната седмица — Божичко, само до преди три дни — бих се изсмял на подобна мисъл. Сега обаче не съм сигурен. В нищо вече не съм сигурен. Ако наистина е вампир, не е като онези, за които сме чели в разказите на ужасите. И сме гледали по филмите. Единственото, в което съм сигурен е че убиецът не е човешко същество.

Кемпфер се опита да си спомни какво бе чел за вампирите. Дали не пиеха човешка кръв? Кой би могъл да каже? Гърлата на нещастните жертви бяха разпорени от край до край и дрехите им бяха така опръскани с кръв, че само специалист и то след подробно изследване би могъл да определи каква част от нея е изтекла. Спомни си как като дете бе гледал американската версия на „Дракула“ с немски субтитри. Преди доста години беше, но дори тогава идеята за съществуването на вампири му се струваше смешна. Но сега… явно убиецът не беше някой хитроумен славянин, който да се прокрадва в късните часове из крепостта. А в мазето лежаха вече осем трупа. Нима трябваше да въоръжи хората си с дървени клинове и чукове?