Ф. Уилсън - Крепостта

И все пак… не искаше да върви натам. Изпитваше желание да заобиколи този участък. Би отишъл във всеки друг ъгъл, освен този.

Шрек изправи рамене и пое решително натам. Това беше само една сянка.

А той е възрастен човек, няма какво да се бои от мрака. Руди продължи напред, на една ръка от стената, право към потъналия в мрак ъгъл…

… и изведнъж се изгуби. Студен, изсмукващ мрак се спусна над него. Той се обърна назад, за да се върне по обратния път, но мракът беше навсякъде. Сякаш целият останал свят бе изчезнал. Шрек придърпа шмайзера от рамото и го приготви за стрелба. Целият трепереше от студ и въпреки това от него шуртеше пот. Щеше му се всичко това да е само някакъв номер, помисли си, че може би Венер е изключил по някакъв начин светлината в мига, когато навлизаше в ъгъла. Мракът беше толкова гъст, че сякаш притискаше очите му и прояждаше пещери в смелостта му.

Някой се приближаваше към него. Шрек не можеше нито да го чуе, нито да го види, но знаеше, че има някой. И този някой идваше все по-близо.

— Венер? — повика тихичко той, стараейки се да прикрие уплахата в гласа си. — Ти ли си, Венер?

Но това не беше Венер. Шрек го осъзна с приближаването му. Това беше някой — или по-точно нещо друго. Приличаше на дълго и тежко въже, което изведнъж се уви около краката му. В мига, когато се отдели от земята, редник Руди Шрек нададе пронизителен писък и натисна спусъка на автомата. А след това тъмнината го погълна и войната свърши за него.

Вьорман се стресна в съня си от няколко къси откоса на шмайзер. Той скочи към прозореца, гледащ към двора. Един от часовоите тичаше към задната част. Къде беше другият? Проклятие! Беше оставил двама часовои в двора! Тъкмо преди да се обърне, за да изтича долу, Вьорман забеляза нещо на стената. Бледо петно… което приличаше на…

На тяло… обърнато наопаки… нечие голо тяло се полюшваше, завързано за краката. Дори от това разстояние, Вьорман виждаше кръвта, която се стичаше от разкъсаната шия към лицето. Един от неговите войници, в пълно бойно снаряжение беше убит, разсъблечен и окачен да виси като заклано пиле в касапницата.

И тогава страхът, който досега само го бе пронизвал като тънка игла, се превърна в смразяваща, задушаваща хватка.

Петък, 25 април

В подземието мъртъвците вече бяха трима. Щабът в Плойещи бе уведомен за смъртните случаи, но до момента нямаше никакъв отговор.

През деня в двора кипеше работа, но с далеч по-ниска продуктивност. Вьорман нареди, през следващата нощ часовоите да се движат по двойки. Струваше му се направо невероятно, някакви местни партизани да успеят да изненадат на пост един опитен, врял и кипял войник, но вероятно точно това бе станало. Невъзможно бе да се повтори, когато войниците се движат по двойки.

В ранния следобед той се върна при триножника и намери известно облекчение в атмосферата на обреченост, която тегнеше над крепостта. Отпърво добави още малко сивкави щрихи към стената, а после се зае да оформя рамката на прозореца. Решил бе да не рисува кръстовете, защото смяташе, че ще отвличат вниманието, а акцентът трябва да падне върху селцето. Работеше като автомат, съсредоточен върху движенията на четката, забравил за ужаса наоколо.

Тихо се спусна нощта. От време на време Вьорман се надигаше от леглото и поглеждаше към двора, сякаш щеше да запази живота на хората си, като ги държи непрестанно под око. При една от поредните проверки забеляза, че часовоят обикаля долу сам. Вьорман сметна, че ще предизвика излишна паника, ако му извика и пое надолу собственолично.

— Къде е твоят партньор? — запита той самотния часовой, когато излезе на двора.

Войникът се извъртя, после започна да заеква.

— Беше уморен, господин офицер. Позволих му да си почине.

Вьорман почувства, как в стомаха му се надига неясно безпокойство.

— Наредих да се движите по двойки! Къде е той?

— В кабината на първия камион, господин капитан.

Вьорман забърза към камиона и дръпна вратата на кабината. Седналият вътре войник не помръдна. Вьорман го побутна с ръка.

— Събуди се.

Войникът започна да се накланя към него, в началото бавно, после все по неудържимо, докато накрая се свлече в прегръдките на своя командир. Вьорман с мъка го задържа, но в следващия миг беше готов да го отблъсне ужасен. Защото, докато войникът се свличаше, главата му се изкриви назад и разкри грозната, кървава рана на шията. Вьорман положи тялото на земята, след това отстъпи назад и стисна зъби, за да заглуши напъващия го вик на ужас.