Ф. Уилсън - Крепостта

— Мисля, че си прав. Било е само сън — Магда го целуна по челото, изключи лампата и излезе, оставяйки го в мрака.

След като се прибра в стаята си, тя огледа отчасти подредения куфар на леглото й. Разбира се, онова което я е накарало да подрежда багажа е бил само някакъв сън. И какво друго? Изключено бе да отидат където и да е.

И все пак, чувството бе останало… по-скоро това бе неясна, но твърда увереност, че трябва незабавно да заминат на север. Сънищата не оставяха след себе си подобни внушения. Изпитваше някакво странно усещане… сякаш нечии хладни пръсти се плъзгаха по кожата на ръцете й.

Все още не можеше да се отърси от преживяното. Затвори куфара, пъхна го под леглото, като остави дрехите вътре… топлите дрехи… все още бе доста хладно в Алпите по това време на годината.

Крепостта

сряда, 23 април

06.22

Изминаха часове преди Вьорман най-сетне да намери време за чаша кафе, в компанията на подофицер Остер. Редник Грюнщад бе отнесен в една стая, където бе оставен насаме със себе си. Преди това, двама от войниците го съблякоха, измиха го и го положиха в леглото. Изглежда, че се бе подмокрил из основи по време на преживения кошмар.

— Доколкото си представям нещата, — заговори Остер, — стената се е срутила и един от каменните блокове е паднал на врата на нещастника, откъсвайки главата му.

Вьорман почувства, че Остер се старае да говори спокойно и разумно, но вътрешно е объркан и потресен като всички останали.

— Обяснение, не по-лошо от всяко друго, при липсата на възможност за съдебно-медицинска експертиза. Но това все още не ни пояснява, какво са търсели двамата долу, нито състоянието в което намерихме Грюнщад.

— Това е шок.

Вьорман поклати глава.

— Този човек е участвал в сражения. Сигурен съм, че е виждал и по-страшни неща. Не мога да приема, че шокът е единственото обяснение. Трябва да има още нещо.

Той също се бе постарал да реконструира хода на събитията от изминалата нощ. Каменният блок с разкривения златен кръст отгоре, завързаният за крака на Лутц колан, проходът в стената… всичко навеждаше на мисълта, че Лутц е пропълзял в тясната шахта, очаквайки да открие още злато и сребро. Но там имаше само една малко, празно помещение… като тясна затворническа килия… или пък скривалище. Никакво разумно обяснение нямаше за съществуването на подобно помещение на това място.

— Сигурно са нарушили структурата на стената като са извадили най-долния камък — продължи Остер. — И това е причинило срутването.

— Съмнявам се — отвърна Вьорман и отпи глътка кафе. — Що се отнася до пода на подземието, да, съгласен съм, че се е срутил надолу. Но стената на коридора… — той си спомни как бяха разхвърляни каменните отломки, сякаш стената бе взривена отвътре. Ето това бе съвсем необяснимо. Вьорман положи чашата. Обясненията ще трябва да почакат.

— Хайде. Чака ни работа.

Вьорман се отправи към кабинета си, а Остер отиде да докладва за инцидента по радиостанцията. Вьорман му бе наредил да го представи като нещастен случай.

Вьорман се облегна на перваза на прозореца и погледна към потъналия в сянка двор на крепостта, под озарените от утринните лъчи на слънцето небе. Крепостта се беше променила. В нея се долавяше някакво неспокойствие. Вчера тя не бе нищо повече от една стара каменна постройка. Днес имаше още нещо. Всяка една от сенките бе по-дълбока и мрачна от преди и злокобна, по някакъв неуловим начин.

Вьорман реши, че причината сигурно ще е в ранния час и шокът от преживяната смърт. Най-сетне слънцето изгря над планинските върхове и прогони сенките от стаите на крепостта. Но Вьорман бе дълбоко убеден, че светлината не ще успее да изличи прокобата, която се долавяше наоколо. Единствено можеше да я прогони за известно време под повърхността.

Чувстваха го и хората му. Виждаше го съвсем ясно. Трябваше по някакъв начин да ги накара да забравят за лошите си мисли. Веднага щом се появи Александру ще го изпрати до селото да докара една каруца с дървен материал. После ще нареди на войниците да сковат маси, столове и койки. И тогава крепостта ще се изпълни със звънливия и ободряващ шум на удрящи в дървото чукове. Вьорман се приближи към прозореца, който гледаше навън, към моста. Ето го, Александру, този път с двете си момчета. Скоро всичко ще бъде наред.

Той вдигна поглед към огряното от слънцето селце, чиято долна част все още тънеше в сянка. Изведнъж осъзна, че жадува да нарисува селцето точно такова, каквото е сега. Вьорман отстъпи назад — селцето, оградено в черната рамка на прозореца, блестеше като бисер. Ето така ще го пресъздаде… в рамка. Контрастът направо го омагьосваше. Изпитваше неудържимото желание да се захване за работа незабавно. Винаги рисуваше най-добре, когато беше под въздействието на някакъв стрес. Това бяха любимите му мигове, изгубен сред перспектива и композиция, светлина и сянка, цветове и тъкан.