Ф. Уилсън - Крепостта

Останалата част от деня се изниза някак неусетно. Излезе, за да присъства на полагането на обезглавеното тяло в подземието, където го оставиха да лежи, покрито с един мръсен чаршаф. Температурата тук долу бе близка до нулата. Не се виждаше никаква растителност, мястото изглеждаше сякаш е предназначено именно за трупохранилище. Тъкмо ще имат възможност да уредят транспорта на Лутц по-нататък през седмицата.

При други обстоятелства Вьорман сигурно щеше да нареди да се огледа внимателно цялото подземие, ако не за друго, то нищо чудно по стените на издълбаните в скалата пещери да открият интересни рисунки от миналото. Но не и този път. Каза си, че е студено, по-добре да изчакат лятото. Но знаеше, че не това е причината. Имаше нещо в тази пещера, което го караше да я напусне, колкото се може по-скоро.

С напредване на деня ставаше все по-ясно, че с Грюнщад ще си имат проблеми. Нямаше никакви белези за подобрение. Войникът продължаваше да лежи, така както го бяха оставили, вперил неподвижен поглед в тавана. От време на време по тялото му преминаваше гърч и той издаваше сподавен вопъл, понякога започваше да пищи с пълни гърди. И продължаваше да се подмокря. В подобно състояние, без да приема храна и вода, без квалифицирана медицинска помощ, едва ли щеше да изкара и седмица. Няма как, ако не се оправи ще трябва да го транспортират заедно с останките на Лутц.

През целия ден Вьорман държеше под око хората си, вслушвайки се внимателно в настроенията им и остана доволен от разведряването, което настъпи, когато се захванаха за дърводелска работа. Работеха здравата, въпреки недоспиването и смъртта на Лутц. Всички познаваха добре Лутц, знаеха че е хитрец и сметкаджия, не един и двама от тях си бяха патили заради него. И сякаш бяха стигнали до мълчаливото съглашение, че той сам си е бил виновен за смъртта.

Вьорман се постара да не им остави свободно време за размисъл. Първо ги накара да сковат тоалетни с докарания от селото материал, после маси и столове. Когато най-сетне денят си отиде, всички бяха толкова изморени, че нямаше желаещи дори да изпушат по една цигара след вечеря. С изключение на часовите, всички до един се отправиха към леглата.

Вьорман извърши някои промени в постовете, така че часовоят в двора да държи под наблюдение коридора, който водеше към стаята на Грюнщад. Нещастникът продължаваше да вие и стене и никой не искаше да си ляга близо до него. Все пак, дебелият Ото бе спечелил симпатията на останалите войници и те се чувстваха задължени, да не му позволят да се нарани.

Наближаваше полунощ, а Вьорман все още не можеше да си легне, въпреки налегналото го изтощение. С настъпването на мрака отново го завладя напрежението, което не му позволяваше да склопи очи. Най-накрая той се предаде на тревогата и реши да провери дали някой от постовете не е заспал.

Обиколката го отведе до коридора на Грюнщад и Вьорман си помисли, че не е зле да надникне при него. Опитваше се да си представи какво е довело нещастника до подобно състояние. Спря се пред отворената врата и надзърна вътре. В далечния край на стаята бе оставена запалена газова лампа. Войникът бе в едно от по-спокойните си състояния, само дишаше учестено и от време на време започваше да хленчи. Хленченето обикновено завършваше с протяжен вой и Вьорман би предпочел в този момент да е някъде по-далеч. Ужасно обезкуражаващо бе да слуша подобни звуци от гърлото на едно човешко същество… чийто разум е изгубен неизвестно къде.

Тъкмо наближаваше края на коридора и се готвеше да излезе в двора, когато се чу поредният вой. Само че този не беше като предишните. До ушите му достигна пронизителен писък, сякаш Грюнщад се бе събудил внезапно и бе осъзнал, че е обхванат от пламъци, или пък пронизан от хиляди остриета — в гласът се долавяше не само душевна но и физическа болка. А после писъкът внезапно спря, сякаш някой бе дръпнал шнура на радиото.

Вьорман замръзна за миг, борейки се с подсъзнателно съпротивляващото се тяло, после с невероятно усилие си наложи да се обърне и да се затича обратно по коридора. Той нахлу в стаята. Вътре бе студено, по-студено отколкото преди минута и лампата бе угаснала. С разтреперани пръсти Вьорман запали една клечка и потърси с очи Грюнщад.

Още един мъртвец. Очите на нещастника бяха изцъклени и вперени в тавана, устните му бяха замръзнали по средата на писъка в гримаса на ужас. А на шията… зееше огромна и страшна рана. Леглото бе подгизнало в кръв, с кръв бяха напръскани и стените.