Ф. Уилсън - Крепостта

Събота, 26 април

На сутринта Вьорман нареди да не пускат в крепостта Александру и синовете му. Не изпитваше към тях подозрения, но подофицер Остер го беше предупредил, че хората са крайно изнервени от всичко, което се беше случило. Вьорман реши, че ще е по-добре да се избегнат всякакви възможности за саморазправа.

Но това не реши проблема. Малко по-късно същата сутрин в двора избухна свада. Един корпорал нареди на един от войниците да му даде своя осветен кръст. Редникът отказа и в последвалата свада се намесиха още десетина войници. Изглежда, че още след първата смърт сред тях бе плъзнал слухът за обитаващ в крепостта вампир. В началото всички се подсмихваха, но с всеки следващ инцидент тази идея придобиваше все повече тежест и сега вярващите бяха повече от невярващите. Все пак, намираха се в Румъния, в Трансилванските Алпи.

Вьорман прекрасно осъзнаваше, че трябва да пресича в зародиш подобни свади. Събра хората в двора и им говори близо половина час. Припомни им, за дълга като германски войници, че трябва да бъдат храбри пред лицето на опасностите, да останат верни на каузата и да не позволяват в редиците им да се насаждат страхове, които да ги обръщат един срещу друг и по такъв начин да ги водят към поражение.

— И накрая, — приключи той, щом забеляза, че хората губят търпение, — искам всички да забравите тези глупави суеверия. Срещу нас е изправен човек, или група и ние ще се справим с врага. Няма съмнение, че към крепостта води един, или няколко тайни входа, които позволяват на убиеца, или убийците, да проникват и изчезват незабелязано. Ще прекараме остатъка от деня в издирване на тези входове. Тази нощ половината от личния състав ще остане на пост. Трябва да се справим с това веднъж и завинаги!

Думите му приповдигнаха духовете на хората. В интерес на истината, той самият също се чувстваше по-уверен.

Вьорман продължи да обикаля сред хората до вечерта, окуражаваше ги, наблюдаваше как измерват стените и подовете, търсейки скрити помещения. Но не откриха нищо. Той също извърши няколко огледа на подземията. Слезе и в галерията под тях, която изглежда се спускаше към самото сърце на планината, но реши засега да я остави неизследвана. Нямаше време, а и по покрития с кал под не се виждаха никакви следи от скорошно минаване. Въпреки това нареди четирима души да останат на пост пред входа към подземията, в случай, че някой се опита да проникне в крепостта през галерията.

Все пак следобед успя да открадне един час от задълженията си и да нахвърли очертанията на селцето. Докато работеше с черния молив, той почувства как тревогата постепенно го напуска, сякаш платното я изсмукваше от него. На следващата утрин ще трябва да отдели малко време за да изрисува селцето в цветове и то такова, каквото изглеждаше при изгрев слънце.

С отмирането на деня светлината намаля и се наложи да преустанови работа. Още щом устави четките, Вьорман почувства как в него се пробуждат старите страхове. Докато слънцето грееше високо в небето, мисълта, че срещу тях е изправен опитен убиец му се струваше приемлива, колко и неприятна да бе тя. Готов бе да се разсмее на всякакви приказки за вампири. Но с настъпването на мрака, отново се върна страхът, заедно със спомена за окървавения мъртвец в прегръдките му, предишната нощ.

Една спокойна нощ. Една единствена нощ без смърт и може би ще успея да се преборя с това нещо. Половината от войниците ще пазят другата половина и настъпи ли утрото, всички ще си отдъхнем.

Една нощ. Само една нощ без смърт.

Неделя, 27 април

Утрото беше типично неделно утро — ярко и слънчево. Вьорман бе заспал в креслото, събуди се целият схванат. Изминаха няколко секунди, преди да осъзнае, че тази нощ бе минала без писъци и изстрели. Той нахлузи ботушите и се спусна на двора, за да се убеди собственолично, че не е загубил нито един човек през изминалата нощ. Часовоите на смяна го потвърдиха — никакви опити за нападение през нощта.

Вьорман изведнъж се почувства подмладен с десет години. Успяха! Значи все пак, можеха да спрат убиеца! Но десетте години започнаха да се топят като сняг, когато зърна уплашеното лице на войника, който бързаше към него.

— Господин офицер! — повика го войникът. — Нещо не е наред с Франц — искам да кажа — редник Гент. Не може да се събуди.

Вьорман почувства как тялото му се изпълва с безмерна тежест, сякаш силата му се бе изпарила за миг.

— Прегледа ли го?

— Съвсем не, господин офицер. Аз, аз…