Ф. Уилсън - Крепостта

— Заведи ме.

Той последва редника към помещенията край южната стена. Въпросният войник лежеше на крайната койка, с гръб към вратата.

— Франц! — извика приятелят му, щом влязоха. — Капитанът е тук!

Но Гент не помръдваше.

Моля те, Боже, нека да е болен, или да е умрял от сърдечен удар, мислеше си Вьорман, докато пристъпваше към леглото. Само да не е с разкъсано гърло. Каквото и да е, но не това.

— Редник Гент! — извика той. Тялото не помръдваше, нямаше го равномерното движение на белия чаршаф, като при спящ човек. Предчувстващ онова, което ще види, Вьорман се наведе към койката.

Гент бе завит до брадата. не се наложи да дърпа завивките надолу. Нямаше никакъв смисъл. Стъкленият поглед, бледата кожа и огромното кърваво петно на одеялото му подсказваха какво ще открие.

— Хората са на границата на паниката, господин капитан — обърна се към него Остер.

С бързи и опитни движения, Вьорман нанасяше цветове върху платното. Утринната слънчева светлина озаряваше селото точно както го искаше и той бързаше да се възползва от момента. Сигурен бе, че Остер го смята за побъркан и може би беше прав. Въпреки ужасяващите събития, той мислеше единствено за картината.

— Не мога да ги виня. Предполагам, че искат да отидат в селото и да застрелят до един всички местни жители. Но това няма да…

— Моля за извинение, господин капитан, но не това е, за което мислят.

Вьорман свали четката.

— Така ли? А за какво, тогава?

— За това, че убитите са покрити с далеч по-малко кръв, отколкото би трябвало. Освен това, смятат, че смъртта на Лутц не е случайна… че и той е бил убит като другите.

— По-малко кръв…? Ах, разбирам. Отново разкази за вампири.

Остер кимна.

— Тъй вярно. Войниците говорят, че Лутц го е пуснал на свобода с отварянето на онова тясно помещение в подземието.

— Не мога да се съглася — отвърна Вьорман и отново се зае да рисува. Трябваше да запази самообладание, да остане като котва в бурното море. И да продължава да се придържа към реалността, далеч от суеверията. — За мен няма никакво съмнение, че Лутц е бил убит от паднал каменен блок. За мен няма никакво съмнение също така, че последвалите четири убийства нямат нищо общо с инцидента с Лутц. Убитите бяха целите опръскани в кръв. Господин офицер, не съществуват никакви пиещи кръв същества!

— Но гърлата им бяха разкъсани…

Вьорман се замисли. Да, бяха разкъсани. Не бяха прерязани с нож, или гарота. По-скоро приличаха на изтръгнати. Преднамерено. Но с какво? Със зъби?

— Който и да е убиецът, опитва се да ни сплаши. И не без успех, трябва да признаем. Ето какво ще направим. Тази вечер ще бдим всички, дори и аз. Войниците да се придвижват по двойки. И всички да си отварят очите та и нощна пеперуда да не прехвръкне незабелязана!

— Но, господин офицер, невъзможно е да бдим всяка нощ!

— Не, но ще го сторим тази нощ и може би следващата. Който и да е убиецът, ще го хванем.

— Разбрано, господин офицер! — кимна радостно Остер.

— Кажете ми нещо, подофицер — обърна се към него Вьорман в мига, когато Остер се готвеше да излезе.

— Да, господин капитан?

— Откакто се настанихме в крепостта, спохождали ли са ви кошмари?

Младежът сбърчи чело.

— Не, господин капитан. Струва ми се, че не.

— А някой от хората да е споменавал нещо подобно.

— Никой. Вие имате ли, господин офицер?

— Не — поклати глава Вьорман и Остер разбра, че разговорът е приключил. Никакви кошмари, помисли си Вьорман. Само дето дните се превърнаха в ужасни съновидения.

— Ще се свържа незабавно с Плойещи — рече Остер и излезе.

Вьорман се зачуди дали съобщението за петимата убити ще предизвика тревога в щаба на армията в Плойещи. Всеки ден Остер излъчваше по няколко съобщения, но до момента нямаше отговор. Нито предложение за помощ, нито пък заповед да напуснат крепостта. Изглежда не ги беше грижа какво става в този затънтен край, стига да се удържаше позицията. Налагаше се Вьорман час по-скоро да реши какво да сторят с телата. Отчаяно се молеше поне една нощ да няма никакви инциденти, преди да ги отправят към родината. Поне една.

Той се извърна към картината, но откри че светлината е сменила ъгъла си. Зае се да почиства четките. Не се надяваше да заловят убиеца през идната нощ, но може би събитията щяха да приемат нова насока. Ако всички бдяха и бяха на щрек, може би щяха да оцелеят. И тогава ще си възвърнат бойния дух. Неочаквано го порази една страшна мисъл: Ами ако убиецът е някой от неговите хора?