Пол Виалар - Под черния флаг

— Имам в себе си тридесетте екю за сделката — каза този, който отговаряше на име Льо Флапьор.

— Аз ги имам в къщи и веднага ще изпратя да ги вземат.

— Давам четиридесет — каза Льо Флапьор.

— А аз четиридесет и пет — наддаде другият.

— Господа. Господа!… Моля. Прекратявам правилникът…

— Не ме интересува правилникът — отвърна високомерно господин дьо ла Мар. — Искам да имам този човек и ще го имам. Вие би трябвало с благодарност да ми се поклоните, тъй като се съгласявам да ви дам повече от обичайните тридесет екю, за да си осигуря услугите на този чироз.

— О! — възкликна човекът от службата. — Чироз! Я погледнете плещите и мускулите му…

Като казваше това, той опипа ръцете на Жан, после прасците. При вида му господата Льо Флапьор и ла Мар направиха същото, а единият от тях му отвори устата, за да прегледа състоянието на зъбите Жан си мислеше, че прилича на муле или на теле, изложено на селски пазар, и това го накара да се изчерви. Той си бе решил, щом е необходимо да слугува, за да живее, ще го направи.

— Ще стигна до петдесет екю — каза господин дьо ла Мар. — И не допускам, че човек без титла ще се противопоставя на волята ми на благородник — И той погледна Льо Флапьор… — Петдесет… не отстъпвам

— Добре — отвърна Льо Флапьор, — парите винаги побеждават, но ще дойде може би ден, когато вие, господин дьо ла Мар, ще имате по-малко пари и когато вашата титла няма да натежи, ако я поставите на везните

— Младежо — обяви тържествено посредникът, — прекратявам търга: вие принадлежите на господин дьо ла Мар.

Той подаде на Жан лист хартия и го помоли да по-стави върху него подписа си. След като подписа и се убеди, че срещу договора със срок от три години той ще получи подслон, храна и дрехи, Жан, Представяйки си вече, че има на разположение петдесет екю, запита:

— А парите?…

— Не се безпокойте, господин дьо ла Мар ще ми ги плати до стотинка. Думата му на две не става.

— Още днес — потвърди дьо ла Мар.

— Виждате ли?

— А вие кога ще ми ги дадете? — запита наивно Жан Тиебо.

— Да ви ги давам? Не става и дума за такова нещо. Парите не са за вас, а за „Западната компания“, чийто представител съм аз. Освен това и вие сам не бихте се съгласили да взимате и пари, след като получавате в натура толкова облаги! Господи, в какви времена живеем! Хайде довиждане, младежо, а след трите години, ако желаете пак да опитате…

Той не подаде ръка на Жан. Объркан и смаян, Жан все още не проумяваше какво му се беше случило, когато грубият глас на господин дьо ла Мар заповяда:

— Хайде, тръгвай и гледай да не се отклоняваш от пътя, момчето ми. Сега ти принадлежиш на мен.

И това беше вярно. Жан трябваше да върви след господин дьо ла Мар до имението му. От този момент той стана „на господин дьо ла Мар“ и научи какво означаваше това.

Жилището беше една от богатите къщи, които се виждаха извън високите стени на града. Великолепни градини, простиращи се около красива къща. В първия момент Жан мислено се поздрави: имал е късмет, независимо че го бяха измамили с петдесет екю. В следващия момент радостта му спадна, тъй като едва-що бяха пристигнали, и господарят му посочи на другия край на имението, в едно блатисто място, нещо като барака с порутен покрив и каза:

— Ще спиш там.

След като влезе и не видя вътре нищо друго освен гола утъпкана и съвсем влажна земя, той запита къде и на какво ще спи. Господин дьо ла Мар започна да се смее кръвнишки и показвайки му мократа пръст отвърна:

— Тук. Мястото е добро за наемници като теб, за които не се знае откъде идват и какви ли злодеяния са сторили, та са се съгласили да приемат такива условия.

След това, без да го оставя нито минутка свободен, той извика един друг „наемник“ с окаян вид и заповяда:

— Гаспар, отведи го и му покажи! Имате време до довечера да ми прекопаете този квадрат. Преди да свършите всичко, не ви се полага нито супа, нито пък ще ви се позволи да спите.

И така Жан започна работа. Това беше обаче прекомерно трудна задача, почти нечовешка, още повече, че трябваше да я вършат с голи ръце, тъй като нямаха на разположение никакво истинско сечиво. Гаспар трепереше от треска и от страх. Физическата му слабост не позволяваше да му спори работата. Изпълнен от гняв, внезапно Жан спря.

— Какво правиш? — попита Гаспар ужасен. — Господарят ще се върне и ако не сме изпълнили задачата, ще ни бие с камшика си.

— Но преди малко той нямаше камшик.

— Тогава той идеше от града. Камшикът е закачен в къщи.