Пол Виалар - Под черния флаг

Двамата мъже вървяха, без да разговарят, като че така по-добре пестяха силите си. Но още щом поеха обратно, Жан забеляза, че Гаспар едва ли ще стигне до края — така се олюляваше под тежкия товар.

— Спри, почини си най-сетне — каза Жан.

Гаспар се подчини. Друго не можеше и да стори. Тогава внезапно се появи господин дьо ла Мар. Той ги откри на завоя с бъчви, положени на земята, и се нахвърли яростно върху тях с вдигнат камшик:

— Мързеливци, хванах ли ви сега!

Най-напред започна да бие Жан, който не помръдна. После се обърна към Гаспар и започна да му нанася такива удари с дръжката, че много скоро човекът се простря неподвижен на земята.

Вцепенен, Жан наблюдаваше ужасната гледка. Изведнъж, потресен тъй, че престана да се владее, той изкрещя

— Спрете!

Господарят се обърна.

— Ти ли заповядваш вече? — запита той с вдигнат камшик.

— Аз! — отвърна Жан. — Този човек е почти мъртъв, и то заради вас!

— Какво те засяга! Той ми принадлежи, както и ти.

— Никой човек не принадлежи на друг, не може по такъв начин да принадлежи на друг.

— Ти си подписал договор. И той също.

— Но не за такова нещо.

— За всичко, което ми прави удоволствие.

Като чу думата „удоволствие“, на Жан му причерня. Не можа да издържи.

— Ще спалите камшика си, защото…

— Заплашваш, а, мръсник такъв! Ще те окова, но след като те обработя.

Тогава той се хвърли върху Жан и така му обрули лицето, че рукна кръв.

— Удряйте — каза Жан. — Докато биете само мен, няма нищо да ви кажа. Само обаче да докоснете този човек!…

В гласа му имаше страшна закана. Господин дьо ла Мар поиска да го унижи още повече.

— А! — извика той. — Ролите ни, значи, се размениха и сега ти заповядваш. Добре, виж как ти се подчинявам.

И като вдигна ръка, започна отново да удря неподвижното тяло на Гаспар.

Тогава с един скок Жан се хвърли върху господаря. Хвана ръката му, после гърлото. Изтръгна му камшика. След това, не можейки повече да се сдържа, вдигна камшика и наложи на проклетника най-заслуженото, но и най-кръвопролитното наказание, каквото можеше да се измисли. Сега господин дьо ла Мар виеше, зовеше за помощ, заплашваше със смърт Жан, но нищо не можеше да направи. Наказанието бе изпълнено докрай.

Изведнъж господин дьо ла Мар замлъкна. Тялото му сега бе простряно до Гаспар. За момент, разбирайки какво точно бе извършил, Жан го погледна. Не, той не съжаляваше за нищо. Справедливият му гняв го бе почти избавил, но той премисляше всички последствия от деянието си. Не трябваше да остане тук. Когато господин дьо ла Мар дойде на себе си, ще го хване и ще го бие с камшика до смърт. Тогава — без повече да разсъждава и след като се убеди, че е сам, той се впусна в близката гора и побягна с всички сили.

Отдалечавайки се от мястото, където до тялото на Гаспар бе оставил господин дьо ла Мар, прострян неподвижно на земята, Жан Тиебо бягаше, за да спаси живота си.

В началото той тичаше без посока само за да избяга от мястото на справедливо наложеното наказание. Когато дойдеше в съзнание, злият господар сигурно щеше да нарече това деяние „престъпление“. Жан се впусна в някаква савана, която скоро, поради близостта на морето, се преобрази в песъчлива низина. Той знаеше в коя посока се намира Санто Доминго, но не искаше да се появява в града, за да не бъде бързо познат, хванат и хвърлен в някое подземие или пък пребит на място.

И така той тичаше напред, без да спира, като избираше най-пустите и обрасли с храсталак места. Накрая, задъхан от умора и от страх, той спря, като пресметна, че за да вземе някакво решение, трябва да дочака поне нощта.

Запъхтян като гонено животно, той се замисли. Кой знае дали стръвните обучени кучета на имението не бяха вече по следите му? Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че го заплашваше опасност, от която нямаше никакви изгледи да убегне. Трябваше да намери начин да напусне острова. Но къде да отиде? Веднага помисли за Ла Тортю — острова, за който му бе говорил Бастид. Сега той признаваше, че по-добре щеше да бъде, ако бе послушал събеседника си от кръчмата, но не за да се обвърже с обирачите, а само да запази като него свободата си, която главният представител на „Западната компания“ и господин дьо ла Мар му бяха отнели. И колкото повече мислеше, толкова повече у него назряваше идеята, че трябва да напусне Испаньола, където няма да го оставят на мира, и да стигне до такова убежище, където съществува известна възможност да се прикрие и да започне нов живот.