Пол Виалар - Под черния флаг

Ноща се спусна отведнъж — както винаги по тези места. Думата „се спуска“, която се употребява за нея, никъде другаде не е намирала по-точно покритие. Изведнъж нощта обгърна Жан, а с нея се възвърнаха силите и куражът му. Да, той имаше право да накаже господин дьо ла Мар и този урок ще го накара може би да се замисли и ще предпази вероятно Гаспар и другите, които ще дойдат след него. Самият Жан беше в известен смисъл „дезертьор“ от ужасните обноски, които без срам ги караха да понасят. „Ето — си казваше той — сега аз съм «отречен от закона». Съзнателно се оставих да бъда презрян от обществото, но само от обществото на Испаньола. Най-важното сега е да из бягам от това общество. Искам и трябва да го направя.“

Той се изправи и реши, че ако иска да стигне до остров Ла Тортю, първо ще трябва да отиде до брега и да обмисли как най-добре да стори това. Той бе тичал, но бе спазил посоката. Освен това знаеше, че вятърът тази сутрин духа откъм морето и само трябваше да върви срещу него, за да е сигурен, че ще стигне брега. Вятърът беше особен. Духаше през деня до залез слънце, утихваше нощем, а на сутринта се развихряше наново. Жан вървеше срещу посоката, откъдето сега духаше умерено. Той бе благодарен, че все още беше на крак, пресмяташе силите си и укротяваше крачките и пулсирането на сърцето си.

Той преминаваше през гори и през голи места, отдалеч избягваше къщите, дори дворищата, където минаваше добитък, който би могъл да доведе до някаква близост с хора. Пътят му много криволичеше, но насрещният вятър постоянно показваше посоката, а това увеличаваше неговата увереност.

Скоро почувствува по-хладен полъх и разбра, че морето е наблизо Нощта бе тъмна и той не виждаше, но чуваше спокойния шум на вълните. Жан въздъхна дълбоко, като че ли вече бе спасен.

А не беше така. Едва бе наближил брега, когато чу далеч зад себе си, от посоката, откъдето бе дошъл, силен лай на кучета, които не можеха да бъдат други освен обучените „пазачи“, пуснати след него. Той бе стигнал морето, но същевременно бе обграден от него, без надежда да убегне от „пазачите“. През ума му мина да се качи на някое дърво, но веднага се сети, че обучените за всякакъв дивеч кучета бързо биха поду-шили миризмата му и биха го издали на хората, които ти придружаваха. Между тях Жан с ужас си представи ч страшния господин дьо ла Мар. Що да стори? Беше загубен!

Той се почувствува свръхнещастен в момента, в който луната изплува на хоризонта. Тя не изгря веднага, но се появи светлина, която постепенно се избистри, обхвана цялото небе и преди още да се покаже, морето и земята светнаха! Да бяга! Да бяга по-далеч, но не както досега! Преди всичко трябваше да се изплъзне от кучетата, които бяха по петите му. За тази цел беше необходимо да ги накара да загубят дирята, която следваха с обонянието си. Жан свали грозните останки от това, което преди бяха негови обувки, и влезе в морето.

Той се потопи до над глезените и успоредно с брега продължи бягането, което можеше да го спаси от кучетата, но че и от хората, ако го забележеха. Вървеше, като с всички сили шумно пореше водата с риск да издаде присъствието си. Той нямаше друг избор и продължаваше изтощителното ходене, знаейки, че може би не ще избегне на съдбата. Желаеше обаче скъпо да продаде живота си, който непременно щяха да му отнемат.

Сега той се огледа за посоката. Веднъж бе идвал тук за морски миди, които използуваха като храна за свинете. Да, движеше се в правилна посока, в северната част на острова, а градът беше зад него, вляво, на много мили разстояние. Ла Тортю бе отсреща отвъд тесен проток, който на това място нямаше повече от две левги и половина. Той плуваше добре, но можеше ли да помисли да плува чак до острова?

Би опитал в краен случай. Може би щеше да се наложи, защото лаенето приближаваше. Въпреки че си послужи с хитрост, кучетата не бяха загубили следата му и тичаха по брега, успоредно с него. Във водата той не можеше много да се отклонява, за да изчезне миризмата, тъй като брегът беше стръмен. И ето че кучешкият лай се усилваше. Настигаха го. Всякаква надежда рухваше!

Изведнъж той се озова пред едни скали, които се врязваха в морето. Ако искаше да продължи, той трябваше да ги изкачи. Дали обаче щеше да намери зад тях друг плаж? Дали щеше да може да върви до колене във водата както сега? Ако ли не, нямаше смисъл. Хитрината му не бе послужила за нищо. Той се вкопчи с ръце и с колена в камъка, ожули кожата си, без да обръща внимание на тази подробност. Сетне заподскача от скала на скала и почна да се движи по-бързо. Кучетата обаче също вървяха бързо и много скоро той разбра, че бяха точно по дирите му.