Пол Виалар - Под черния флаг

— Ела, момчето ми — каза първият, поставяйки победоносно крак върху простряното животно. — Добър удар, нали? Глиганът тичаше, а пък аз бях на не по-малко от осемдесет стъпки от него-току-що премерих. Но какво правиш по това време в гората без пушка — възкликна той, като забеляза, че Жан не носи оръжие.

Жан се затрудни в отговора, ала с облекчение забеляза, че човекът отклони вниманието си към кучетата, които хапеха главата и бутовете на глигана. Той се мъчеше да ги отстрани с ритници.

— Ей, пуснете! Не вие, а нашият приятел го подгони, ако не се лъжа — викаше той, сочейки Жан.

— Да — отговори Жан. — Аз го наблюдавах известно време, той ме подуши или ме видя, побягна и вие го убихте.

Насам ли е твоята гупа 9 9 Колиба. — Б.пр. ? — запита, обръщайки се към Жан, вторият човек.

Жан не знаеше какво значи гупа и се зачуди.

— Но — додаде другият — ти като че нищо не знаеш за живота на острова. Впрочем откъде идваш?

Жан измисли някаква история и другите повече не го разпитваха. Очевидно не бяха много любопитни. За тях беше важно едно: младежът бе на острова и искаше да живее там. Известни им бяха както предимствата, така и трудностите на такъв живот. А освен това се нуждаеха от помощник:

— Не би ли желал да се присъединиш към нас? — попитаха те.

— Но вие какви сте?

Как може да задаваш подобен въпрос? Буканиери 10 10 Вид ловци. — Б.пр. , разбира се! Казвам се Ренжар. Роден съм в Сент Омер, а другарят ми се нарича Авиньон. Той е южняк, но това не пречи да се разбираме. Нашата гупа е съвсем наблизо. Бяхме тръгнали на експедиция. А, ти не знаеш какво е гупа. Добре! Не може да се нарече къща, по-скоро е малка колиба, където се приютяваме. А когато сме далеч, опъваме палатките, които си носим през рамо. Прекарваме нощта там, където ловуваме. Те ни предпазват от комари, за да можем да спим.

— С удоволствие ще се присъединя към вас. Ще ви помагам, доколкото мога. Нямам обаче пушка, а и не разбирам много от лов.

— Ще те научим. Това увлича, а носи и печалба. Ти изглеждаш здрав и пъргав. Можеш да ни бъдеш добър помощник. Имахме наемни слуги, но на свой ред и те станаха ловци. И така, в началото ще ни служиш, докато се научиш, и до момента, когато намериш начин да си купиш пушка, ще получаваш съответна част от лова ни. Междувременно ще получаваш по някоя пара за всяко убито животно. Това ще ти даде възможност един ден да докараш от господин Браши от Диеп или от господин Гелен от Нант оръжие като нашето.

С гордост Ренжар показа пушката си, която надвишаваше много обичайните размери.

— Погледни — рече той, — не е като пушките, с които ловуват във Франция. Това не е обикновено оръжие, а пушка на ловец на диви бикове. Цевта е дълга, а прикладът й е различен от обикновените. При това куршумът се насочва в желаната посока с абсолютна точност. Ти видя преди малко, рядко се случва да не улучи.

— Разбира се, когато знаем как да си служим с нея — добави човекът, който се казваше Авиньон.

— Ще се науча — каза натъртено Жан Тиебо и думите му предизвикаха непринуден смях у двамата.

Добре — каза Ренжар. — Щом като е така, и ти вече си от нашите, хайде помогни ни да вдигнем този господин — и той посочи глигана, — тъй като тежи не по-малко от двеста и шейсет ливри 11 11 Мярка за тежина, равна на 489,5 грама. .

Жан им помогна. Уморени и плувнали в пот от тежкия товар, те поеха към лагера на ловците. Понякога разсичането на дивеча се извършваше на място и се взимаше само кожата. Двамата ловци обаче бяха останали без месо и затова „господинът“ бе внимателно разделен на месо и сланина и вдигнат изцяло.

Останалата част от деня премина в почивка и приказки. Така преди още да е заживял живота на новите си приятели, Жан научи много неща за него. Никой разказ обаче не можеше да замести истинските преживявания, които още от следващия ден го увлякоха.

Преди зазоряване мъжете напускаха гупите, където нощуваха, и тръгваха за дивеч. „Буканиер“ е синоним на ловец и произлиза от „bоuсаn“ — дума, допълваща професията на ловеца, тъй като означава пушене на месо. Беше му обяснено, че преди още професионалните ловци да се заселят на острова, караибите, индианци от Антилските острови, имали обичай да опушват месото на военнопленниците си и го пазели като храна за „лоши дни“. За тази цел те нарязвали на парчета пленниците си (както направили и с нещастния Франсоа л’Олоноа — френски капитан, страшилище за испанците). Парчетата месо нареждали върху мрежи, под които запалвали огън. Така с помощта на дърва и на специални треви те опушвали и същевременно запичали върху мрежите, наречени „барбакоа“, месо от себеподобни. Ловците — буканиери — заместили на острова диваците и се научили да постъпват с животните тъй, както караибите правели с победените от тях хора. Жан усвои много бързо начина на опушването.