Пол Виалар - Под черния флаг

— Бастид — каза Жан, — струва ми се, че малко преувеличаваш в интерес на твоята кауза. Непременно има във Франция някой високопоставен човек, който е издал необходимите разпоредби за съблюдаване на човешките закони, след като ми казваш, че голям брой от тези „наемници“ идват направо оттам.

— Без съмнение, момчето ми, и този човек е известният министър на краля — нарича се Колбер.

— Виждаш ли?

— Той е министър и знае, че всичко трябва да се пожертвува за доброто и благото на короната.

— Колбер? Ти ме караш да взема решение. Той ще бъде мой гарант.

— Зависи как го разбираш. Не забравяй, че се на мира на две хиляди левги оттук. Ако ти се наложи да се обърнеш към него, ще му трябват тридесет и шест месеца, за да ти отговори. Хайде, решавай и тръгвай с мене!

— Не — отвърна твърдо Жан Тиебо, — желая свободата си и бих платил за нея твърде скъпо — дори ако трябва с тридесет и шест месеца робуване. След това, като спечеля пари, ще мога да бъда истински свободен човек.

След тези силни думи той излезе от кръчмата и като продължи по кея, се отправи към къщата, която първият срещнат му посочи и където се подписваха договорите за постъпване на работа.

Мястото, където влезе Жан Тиебо, беше много странно. Явно бе, че там не се занимават само с наемане на работници. Преговорите с желаещите ставаха обикновено не тук, където се събираха само документите, а в най-долнопробните кръчми на града. Сломяваха волята на човека под влияние на алкохола и със завързани крака и ръце го докарваха, за да подпише договор. Тук го очакваше вече някой алчен господар.

Трябва да се отбележи, че от Франция пристигаха все по-малко хора. Малцината кандидати бяха най-често осъдени с леки присъди, амнистирани при условие, че ще заминат, или хугеноти, преследвани заради вярата им, или всякакви бедняци, или войници, на които им бе дошло до гуша от безконечни войни. Поради недостиг от работна ръка тук се прибягваше до всякакви средства за примамване на жертви. Ето защо седналият зад тезгяха човечец посрещна с голямо учудване Жан. Той помисли, че младежът се обръща към него за съвсем друго нещо.

— За какво се касае?

— За наемане.

— Какво казахте? Не чух добре…

Той беше чул много добре, но не вярваше на ушите си.

— Искам да сключа договор за три години — каза Жан. — Казаха ми, че това е възможно.

— Да… да, може — каза човекът, изправяйки се. — Ако за това сте дошли, ще удовлетворим желанието ви Не липсват господарите или по-точно кандидатите за господари… другите са, които не достигат.

— Излизам от болницата — дообясни Жан.

— Ще ми разкажете и за това! Господин Адолф. Господил Адолф! — извика той, като отвори наполовина една врата, която водеше към друга стая.

— Оставете ме, Арсен, не ме безпокойте — отговори един остър и неприятен глас. — Аз съм с господата дьо ла Мар и Льо Флапьор.

— Толкова по-добре, господине, тъй като ми попадна под ръка това, което търсят.

— Какво казахте?

— Един младеж, малко бледен може би, който е в чудновато състояние, иска да подпише договор.

— Да влезе! — каза, появявайки се веднага на вратата на канцеларията си един мъж, който по всичко изглеждаше като колониален чиновник.

— Но да, нека влезе, без да се бави.

Изтикан от човека, който го бе посрещнал на входа и който несъмнено се боеше да не избяга „кандидатът“, Жан буквално бе хвърлен в стаята. Тук имаше още двама мъже, които се мъчеха да си придадат колкото е възможно по-важен вид.

— Елате тук, млади приятелю — каза чиновникът с престорено добродушие. — И така, наистина ли желаете?

— Излизам от болницата, където щях да умра. Бях кадет на борда на „Сен Флавиен“, но той замина.

— И не знаете какво да правите. Да… да… Разбирам ви!

— Трябва да живея.

— Оздравяхте ли напълно?

— Щом като са ме изписали…

— Оздравял, или не, аз го вземам — каза човекът, когото наричаха господин дьо ла Мар.

— Прощавайте — каза Льо Флапьор, — защо пък вие, след като аз влязох тук първи и моята заявка е преди вашата.

— Преди… преди… От шест месеца идвам тук да търся човек и нищо не съм получил.

— А аз от дванайсет!

— Господа… господа… моля ви се — прекъсна човекът с благодушните маниери. — Не може така. Този младеж, който се нарича?…

— Жан Тиебо дьо Гаскоан — отвърна Жан.

— Този Жан Тиебо трябва да си мине по реда. Знаете, че според правилника човек може да бъде обявен за продажба само след като е бил изложен пред всички жители на острова.