Пол Виалар - Под черния флаг

Докато се възстановяваше, Жан Тиебо си задаваше хиляди въпроси. Най-вече се питаше какво точно ще трябва да прави, за да изкарва прехраната си. Скоро той не можеше вече да се съмнява, че е оздравял. Макар и все още слаб, здравето му се бе напълно поправило. Управителят на болницата имаше нужда от места за нови болни и му съобщи, че трябва да си върви. Така Жан Тиебо дьо Гаскоан се озова на улицата и с толкова малко пари, че нямаше смисъл да се споменава за тях. Пред него стояха за разрешаване много проблеми, включително и този за насъщния хляб, така че той нямаше никакво време за губене, ако не искаше да изпадне в още по-лошо положение.

Най-напред младежът се отправи към пристанището. Натам го теглеше на първо място носталгията по кораба, за който му бяха казали, че е отплувал и който седмици наред по време на пътуването бе носил мечтите и съкровените му надежди. Натам го теглеше и морето, което бе свикнал да обича. Отправи се към пристанището и защото то винаги е било средище на хора, които търсят късмета си или най-малкото дирят начини да припечелят някоя пара. Кратко време той се разхожда по кея. Не съществуваше обаче никакво съмнение „Сен Флавиен дьо ла мер“ вече го нямаше, а някои от корабите, които можа да види и за които се осведоми, бяха пред заминаване, и то по обратния път — към Франция, тоест към лекарствата и хремите на чичо Анселм.

Не! Не! Готов беше на всичко, но не и да капитулира и да се върне назад. Сигурно и на островите можеше да се живее както на всяко друго място, но цялата работа беше да се научи как.

Известно е, че винаги новините се научават в кръчмите и че там се срещат осведомени хора, които ги разказват. Жан опипа в джоба париците, които му бяха останали, и влезе смело в една кръчма с надпис „Великият Христофор“ — несъмнено в чест на главния Колумб, който в 1492 година бе слязъл тук след откриването на островите Сан Салвадор и Куба Той бе нарекъл острова Испаньола и това име се бе запазило. Според думите на Колумб, слизайки на Испаньола, той помислил, че стъпва в рая на земята.

Подобно на всички кръчми „Великият Христофор“ беше опушена и изпълнена с миризма на алкохол. Затова допринасяха не само полуотворените чепове на бъчвите, но и дъхът на множеството мъже, които бяха насядали вътре около груби дървени маси. Жан Тиебо превъзмогна присъщата си свенливост, понамаляла от контакта с моряците на „Сен Флавиен“ и главно с Картаю, и влезе вътре.

Той обикаляше кръчмата, плъзгайки погледа си наляво и надясно, без сам да знае какво точно търси, когато го извикаха от една маса:

— Ела тук, момче!… Ела тук! Седни на масата ми, дявол да те вземе! Лицето ти е зеленикаво, но очите ти са живи. Ти, значи, се изплъзна от смъртта, а?

— И ти — каза Жан Тиебо, познавайки в негово лице един затворник от „Сен Флавиен“. — Доколкото си спомням, господин дьо Трамблей беше заповядал да те оковат?

— По моему ти съвсем не се лъжеш — каза човекът, смеейки се самодоволно. — Но аз не отплувах от Франция, за да стана затворник или каторжник. Ето защо своевременно извоювах свободата, която ми бяха отнели под предлог, че съм се бунтувал. Вечерта, преди да отплува проклетият кораб на господин дьо Трамблей, успях да се освободя от оковите и да се хвърля във водата през едно полуотворено прозорче. При плаването до брега използувах два надути от мен кози мяха от бордовите припаси. За щастие виното, пазено в тях, бе вече изпито, иначе щеше да се наложи да ги изпразня в гърлото си. Това хубаво питие не трябва никога да се разхищава! Укривах се, докато бе необходимо, а на другия ден наблюдавах как се губеха в далечината платната на нашия капитан. След това започнах да живея. Но не съм свършил — прибави той, като отново се засмя.

— Колкото за мен — каза Жан, — аз спасих кожата си от треската благодарение грижите на хората от бойницата, където ме бяха занесли с пълната увереност, че няма да оцелея. Но, ако мога така да се изразя, сега не зная как да използувам здравето си. Не ми е лесно, особено като се държи сметка, че имам стомах, който изпитва нуждата да бъде напълван неведнъж на ден.

— Най-важното е, че си отървал кожата — каза Бастид — така се наричаше този голям веселяк с кожа като пергамент, с гъсти мустаци, които закриваха горната му устна, със синьозеленикави очи като морето, груби юмруци и железни ръце. — Винаги ще намериш какво да правиш.

— Как така?

— Седни тук. Изпий тази чаша и да поприказваме. Вижда се, че вече не си тъй зелен. Бих се учудил много, ако ти не почнеш да решаваш нещата като истински мъж. Самият аз успях да избягам със златото, което бях втикнал в пояса си. Ето обаче, че изчерпах всичките си средства и сега трябва да се реша да приема някое предложение, но не какво да е, повярвай. Единствено ми допада да бъда свободен човек.