Пол Виалар - Под черния флаг

Картаю се лъжеше, но в този миг не можеше да си даде сметка за това и не подозираше, че един ден Жан щеше да знае много повече от него по този въпрос. От друга страна, нямаше повече време да разговарят за пирати английският кораб приближаваше и трябваше да се бият.

Всички проявиха сила и храброст и боят продължи повече от шест часа. Имаше убити и ранени, но въпреки желанието на някои, които мечтаеха само за подутини и рани, господин Флавиен дьо Трамблей, без да откаже боя, забрани да се прехвърлят на английския кораб. Ако можеше да се говори, че неговите оръдия бяха нанесли щети, то френските залпове го бяха опустошили и на свечеряване той избяга, отнасяйки загубите си и своя позор. Същата вечер капитанът нареди да раздадат на екипажа допълнителна дажба вино.

Картаю беше доволен. Боят не уплаши неговия малък любимец. Момчето прояви безстрашие и плам. Като го гледаше заспал в койката му, Картаю си казваше, че един ден Жан Тиебо ще „стане човек“.

Рано на другия ден той се опита, но напразно, да го вдигне от койката му.

— Хайде ставай, мързеливко, съмна се вече, а ти още спиш!

— Ела, Картаю. Не мога да стана.

— Но какво ти е?

— Не знам. Ту ми е много горещо, ту — много студено.

— Да нямаш треска, момчето ми?

— Може би. О, Картаю, вземи ми ръката. Не чувствуваш ли, че трепери?

— Да. Ще потърся господин доктора.

Той отиде и когато докторът дойде при кадета, чу, че Жан тракаше със зъби.

— Наистина е треска — потвърди лекарят.

— Каква? — попита Картаю.

— Не знам още, но по всичко личи, че е злокачествена. Не трябва да оставяме момчето тук поради опасност от зараза.

Тъй като Жан не можеше да върви, Картаю го взе на ръце и го пренесе до носа на кораба в помещението, приспособено за болни. Там се чувствуваха всички люшкания и беше съвсем тъмно, тъй като имаше единствен малък отвор към морето. Положиха го там и зачакаха.

На другия ден той беше по-зле. Бълнуваше. Говореше за английския кораб, за боя, за островите. Последните не бяха вече много далеч. Може би там щяха по-добре да се грижат за момчето, отколкото на кораба, тъй като лекарят беше главно хирург и не можеше да го „оперира“ от треската. Щеше ли обаче да оцелее дотам? Дълбоко в себе си Картаю мислеше за смъртта, която се бе отпечатала върху лицето на Жан. Той си каза, че в крайна сметка всичко е въпрос на дни, тъй като в Санто Доминго, където трябваше да спрат, имаше болница.

На другия ден видяха земя, но когато я наближиха, Картаю бе обзет от отчаяние. По време на бурята корабът се бе отклонил на юг и сега се намираше срещу остров Сен Венсан — в най-южната част на Антилските острови. Картаю пожела да говори с капитана. Последният обаче несъмнено знаеше какво иска морякът, защото, без да го приеме, разпореди да му кажат, че корабът ще спре само в определеното пристанище — Санто Доминго — и че за спиране преди това не може и дума да става.

И така, тъй като вятърът не беше благоприятен, бавно преминаха покрай Сент Люси, Мартиника, Гваделупа и Порто Рико. Състоянието на Картаю наподобяваше агонията на неговия млад приятел. Наистина юнгата беше загубен. Той дори не познаваше вече моряка. Бълнуваше, ръцете и челото му горяха и отказваше всякаква храна.

Това продължи сякаш безкрайно дълго. Най-после един хубав ден Санто Доминго се появи пред очите на моряците. Виждаше се обаче само югоизточната част на острова. Щеше ли Жан да издържи, докато стигнат до главното пристанище? Напрежението на Картаю стигна дотам, че той почна да шепне несвързани молитви. На другия ден корабът влезе в пристанищния залив. Преди да достигне брега, една лодка взе тялото на Жан, което едва даваше признаци на живот.

— Сбогом, Жан Тиебо! — извика Картаю, надвесен над морето. — Сбогом, мили приятелю. Сигурно няма да те видя вече!

Той гледаше как лодката се отдалечава, но нищо не виждаше. Сълзи замъгляваха неговите очи, които-отдавна нямаха навик да плачат.

В болницата на острова Жан остана дълго време между живота и смъртта. Лекуваха го, както можеха, тъй като не знаеха точното естество на болестта му. Прилагаха му най-мощните лекарствени средства против треска и накрая неизвестно точно как температурата спадна отведнъж вследствие на отвара от кора на хининово дърво 4 4 Хининът, добиван от кората на хининовото дърво, е открит едва в 1820г. от Пелетие и Каванту. , която някои туземци употребяваха. След лечението обаче болният остана много дни в състояние на силно изтощение. Но когато някой е едва на седемнадесет години, бързо се съвзема от това, което обикновено би убило по-възрастен човек. Постепенно Жан дойде в съзнание, а после възстанови силите си. Това му бе необходимо, за да научи един ден, че „Сен Флавиен дьо ла мер“ е отплувал отново и че несъмнено капитан Флавиен дьо Трамблей го бе заличил от своя екипаж, тъй като бе загубил надежда да види някога кадета си, оставен като мъртъв в Санто Доминго.